Една лятна Рилска разходка

                                                       

                              

                             Една лятна Рилска разходка

       Необикновени гръмотевични рога показва времето през август. Внезапни кратки валежи,  които спират ентусиазма на хора решили да се разходят на въздух сред природата.

 Все пак ако искаме да не сме безразсъдни преди да тръгнем  към царството на планините, някъде там на слалом между гръмотевиците трябва да преценим добре риска. За целта задължително проверяваме в Синоптик,  дъждовните облаци. Правим го за да изберем правилния маршрут на лятната разходка. Ако сме успели да преценим правилно обстановката дали пък е възможно това, най- после се решаваме да тръгнем.

   Малката ни сплотена група състояща се от двама души и Пежото на сина ми, но без да смятаме празната бутилка за вода, която сме с мнение, че трябва да бъде напълнена някъде сред природата, поемаме от град Самоков в посока село Говедарци.

Там не пристигаме по простата причина, че колата ни избира друга посока. Свети Дух, връх в Рила намиращ се над село „Мала Църква“.

„Това е връх увенчаващ края на високата част на Скакавишкото било – с име Свети Дух! Висок 2112 метра, той е покрит почти отвсякъде с гори и клек.  А панорамните гледки от него  разкриващи се към Мусаленския дял са, връх Пчелина и Скакавишкия рид и долината на река Леви Искър.“

   Спираме Пежото за почивка, а ние със сина ми Боян започваме прехода по полегат каменист път, който отвежда стъпките ни неусетно навътре по долината на река Леви Искър.

С нас за компания си носим празната бутилка за вода. Горе високо пред нас виждаме плуващия в бели облаци връх Свети дух. Личеше, че е валяло дъжд. Явно това е станало обаче, рано сутринта. А ние се движим нагоре в късен следобед. Часът е 16. Покрай нас Леви Искър не само, че ръмжи заплашително като скача от скала на скала плъзга се надолу по долината и се пени може би от мисълта, че не може да ни хване за петите.

Вървим по горски път. Тук едва ли Пежото ще се промъкне напред. Донякъде само мощен джип може да пропълзи по каменистия път пред нас. Добре, че здравите крака на непретенциозния турист не се отказват от движението си пеш.

Изведнъж погледите ни забелязват високо вдясно на една голяма канара малък параклис.

   Време е! Не за времето, а за фотоапарата ми да се включи в обиколката на природните забележителности. Първи снимки. Интересни впечатления.

   Пред нас вляво бучи реката. Забелязваме и МВЕЦ „Роса“. Построена и действаща водна електрическа централа. Бистротата на водата удивлява погледите ни, но бутилката ни все така остава празна. Облачното време не дава на жаждата да припарва. Синът ми проверява на джиесема си посоката до връх Свети Дух. Някъде към осем километра изкачване. Да но вече междувременно часът е мръднал напред. Ако тръгнем нагоре ще се върнем чак по тъмно. Не го правим, а решаваме да се изкачим вляво по една пътека, която отвежда не само краката нагоре към панорамна площадка, но и погледите ни жадни за красотите щедро разпилени наоколо.

Преди да тръгнем обаче срещаме стадо коне по пътя си, които пощипват от зеленината наоколо. Гледат ни без да се плашат. Ние съща ги снимаме за спомен.  Вдясно спираме на една поляна. През нея от дясната страна на реката е надвиснала огромен планински масив почти изцяло от камък. Погледа ми съзира от моята страна маса и пейка, които чакат своите посетители. Не сядам, за почивка, а снимам планинския масив заедно с пейката и масата.  Това място е подходящо за лагеруване. Оказва се достатъчно голямо  за палатка и огън в близост до реката. Нагоре пък се намира разклон за заслон Алиница.

      Но нашата мисия със сина ми е друга. Както казах преди, хващаме пътеката вляво, която ни отвежда до панорамна площадка откъдето се любуваме на прекрасната гледка на долината долу, реката и в далечината връх Свети Дух потънал красиво в бяло.

По пътя често ни спират диворастящи гъби. Някои от тях познаваме като пачи крак и манатарка. Какво по хубаво от това, разходка, която осигурява вечеря.

Уви! Гъбите за момента се оказват прекалено малко.

Растителния свят тука е представен от мурата, елхата, смърчът и др. Намират се и лески отрупани с лешници. Закъснели малини правят компания на узрели сладки къпини. Опитваме от горския урожай. Лешниците макар и не узрели достатъчно се оказват пълни с вкусни ядки.

Най после стигаме красивата скална площадка откъдето се открива прекрасна гледка. Долу под нас ръмжи недоволен и се пени от ярост, че не може да ни докопа, притока на река, Леви Искър, а в посоката на Свети дух както казах преди малко виждаме само нахлупената до очите му бяла шапка от плуващи нискослоести облаци.

Оказваме се събирачи на спомени. По скоро фотоапаратът ми запечатва видяното. В суматохата докато реем погледи към скали и облаци, успява с хитрост  да снима и нас.

   Тръгваме отново. Този път горската пътека вместо нагоре внезапно започва да слиза надолу. Пътьом спираме за момент изкушени от зрелите къпини, с които разквасваме устните си.

На това място не срещаме хора нито пък животни. Виждам синя тинтява, билка цъфнала за радост на очите. Стигаме до поляна гарнирана на места с гъби сърнели. Ето, че наистина се оказваме късметлии. Този път гъбите не са толкова оскъдни в растежа си.

Вече се оказваме в близост до село „Мала църква“ Погледите ни се заковават на една изоставена сграда без прозорци и врати. Нямаме представа за какво е служила преди.

Продължаваме спускането си към реката. Целта ни е да я преминем, защото от другата и страна ни чака съвсем самотно, Пежото.

Буйното поведение на Леви Искър обаче не ми разрешава да бъда безразсъден.

Синът ми, който пък не желае да бие път надолу към селото решава да мине сам от другата страна на реката.

Студената кристално чиста вода ме спира. Аз тръгвам надолу по пътя към селото. Идеята е да държим връзка със сина ми по джиесемите, които носим с нас.

 Докато вървя надолу успявам да отбера още няколко сърнели. Погледа ми намира и един изоставен стационарен телефон с шайба на който още седи слушалката и дори кабела е пуснал корени някъде в тревата. Снимам го с идея, която после да ползвам.

Внезапно навлизам във вилна зона. Вили и коли. Мощни джипове, луксозни возила и вили… Хора така и не забелязвам. Освен едно гледащо ме мълчаливо, втренчено в мен, куче.

Стигам мост. Тука спирам и звъня на сина ми по джиесема. Докато приказвам той идва с Пежото. Качвам се и с усмивка му показвам снимката с телефона. Казвам:

–Мислех си да ти завъртя шайбата и да се обадя по него, но нямаше да чуеш връзката ми…

Разсмивам го с довода си. После с изненада виждам, че най после е успял да изпразни въздуха от празната бутилка. Отпивам глътка студена вода и тръгваме към Самоков гонени от дъжд и гръмотевици. Въпреки ръмящото време успяваме да се придвижим сухи до вкъщи. Дупките по шосето пък карат Пежото на сина ми да внимава по мокрия вече път.

Двамата с колата и бутилка почти пълна с кристално чиста планинска вода пристигаме у дома.

Разходката ни завърши, но не и спомена за нея.

  Връх Свети Дух горе в Рила планина все още ни се смее непокорен от нас. Но ние бяхме щастливи да зърнем отдалеч бялата му шапка от облаци с която се беше маскирал. Леви Искър и красотата на гората видени от нас ще останат завинаги в сърцата и на двама ни…

В.Софин 25.08.2022год.