Къщата паметник

                                                                                            

                                                       Къщата паметник

      Във времена на мрак се раждат мрачни, идеи. Дали пък в нечии глави не е влязла отрова, или пък зелени тиквите са повече отколкото узрелите?

В едно общество, което не обичало паметниците се родила идеята да бъдат изкоренени, изтърбушени, погребани под пластове история удобно променяна през времето.

Събрали се граждани, които приели идеята. Били толкова емоционални. Вдъхновени от мрака те се втурнали с чукове, длета да се борят с паметниците. Всеки се  стараел да бъде напред. Да се прояви и унищожи, колкото се може повече, паметници. Дори се появило съревнование. На някои фондации им хрумнало да дават парични награди. Когато разрушили всички паметници, все пак някои от по-хитрите, оцелели.

Имало къщи, които носели станало звателно,  мръсното име „Паметник“.

        До една такава живеех аз. Бях успял да разруша толкова много паметници, но къщата на комшията ми се опираше. Пазеше я той като писано яйце. Била от дядо му и баба му. Спомен от отечествената война. Че то имало ли е такава? Аз не помнех, защото все пак бях се родил в новото време, когато думи като паметник и патриот звучат, грешно. Даже дразнят.

Та комшията не си даваше къщата, паметник , в която се бяха крили някакви хора наречени в миналото партизани. Че то днес партизанин е грозна дума. Тя е нарицателна за бандит.

Като съвестен гражданин на страната си, помолих съседа да бутне къщата, паметник. Той ми отговори:

–Никога! Не бих осквернил паметта на дядо си. Родът ми е по важен от някаква си награда…

        Виж го ти синковецът. След като не дава доброволно, ще стане силом. Няколко  месеца го дебнех от пусия. Съседът се стараеше да е винаги вкъщи. Да, но от общината, където имах приятели разбрах, че семейството му щяло да ходи в чужбина на екскурзия. Нека ходят бе.   Замислих се. Не съм тоя, който ще им пречи да се разкарат по Европата. Да се култивират, малко поне.

    Съпругата и дечурлигата му, заминаха за Италия. Съседът обаче остана. Мислех, мислех и му устроих, капан.

Направих така, че да го извикат в общината. Трябваше да плати такса за гробно място. Не осем, а осемнайсет години откакто родителите му бяха починали, а той уж съвестен гражданин не беше платил полагащия му се данък.

Издебнах го да замине. Апапите, бяха се подготвили. Всъщност няколко приятелчета, които знаеха да правят с подръчни средства бомби.

Гръмнахме къщата паметник и щастливи документирали доброто си дело, поехме към фондацията дето раздаваше паричните награди.

Когато се върнах, видях съседът потънал в сълзи. Изсмях му се. За някаква къща, такъв рев.

Услужих му с палатка, тип хималайка да има, къде да преспи. Все пак съседи сме. Трябва да си помагаме. Щастлив преброих парите. Е не бяха много, защото трябваше да ги поделя с апапите. Но не това беше важното, а че бях успял да бутна мръсния паметник, къща, който ми пречеше на взора.

   Легнах си почти щастлив. През нощта ме обзе жажда. Слязох долу в мазето и си налях, чаша вино. Тъкмо отпивах от чашата, когато земята се разлюля. Токът изгасна. Стана страшно. Земетресението беше толкова силно, че къщата ми, която не беше паметник, рухна и ме затрупа. Успях да оцелея, защото мазето ми се намираше дълбоко вкопано в земята.

Замислих се. Видя ми се несправедливо. Как така, точно моята къща? Защо трябва и длъжен ли съм да се съобразявам с времето? Нима се съобразих с паметниците!?

Заклещен в мазето зачаках спасението. И то дойде…

След няколко дни, съседът чиято къща паметник бях взривил ми показа щастлив мутрата си пред мен. Да му се не надяваш! Беше успял сам да изкопае руините на моята къща и да стигне до мен. Спаси ме човека. Да, но аз разруших до основи къщата му. За момент изпитах съжаление. Но после, после…

Чух от него:

–        Ти си мислеше, че съм оставил къщата си без надзор. Да, но орехът в двора ми…

–        Какво за него? -погледнах го подозрително, аз.

–        Камерата е заснела приятелчетата ти и теб, когато сте слагали, бомбите в основите на къщата ми…

–        И какво от това? – изрепчих му се, аз.

–        Ами лесно е да се сетиш. Ще бъдеш съден и ще ми построиш отново къщата. Плановете все пак се пазят в общината. Така, че паметника, паметта на дядо ми ще бъде възстановена напълно… Виж за твоята къща, която не е родена с мръсна дума, едва ли…

     След тия изречени с усмивка думи, разбрах, че съседът е прав. Не се руши това, което не може. То остава въпреки усилията на такива като мен, новородени демократи решили, да унищожат докрай историята. Защо пък да я има? Добре си живеем и така. Подлоги на интересите на хора, които нямат морал, но виж ти, имат пари… а това, казват те, е най-важното.

Пари и власт! Никакви други чувства!

В.Софин 10.03.2023год.