С лъх на море

                                                                                    

С лъх на море

   Хм! Когато търсиш морето забравяш, че има и билети за автобуса за да пристигнеш там.

Куфарът чака отегчен, докато ние още се мотаем неподготвени. Оказва се, че няма автобусни билети. Успяваме като за последно да хванем влака за Бургас.

  На гарата погледите ни търсят коловоза, който неизвестно защо се беше скрил. Откриваме го чак на опашката. Десети коловоз, но първо за стълбите до него. Натежал от вълнение куфарът  ме дърпа назад. Леко брадясал младеж с отворена бира в ръка решава да му помогне. Пъха си ръката до моята и така и двамата с успех изкачваме стълбите, където ни посреща влака за Бургас. Благодарих на жадния за бира помощник, но не пуснах куфара докрай - наблюдател на сцената.

   Докато го мъкна силом се притеснявах от чакащия ме дълъг маршрут за разлика от влака, който не е свикнал да мисли.

Той просто следва релсите, които са му предписани.

София – Бургас не обещаваше нищо, освен море, което е свикнало всяка година да очаква летовниците си.

     Двамата с милата без да смятам куфара, който търка плочките стоим на десети коловоз източна посока. Качваме се и  вече успокоени мислим, че това е нашия вагон. Уви! Вагонът, който е лишен от чувство за хумор се оказва първа класа. Хубаво! В него чаровна девойка, която се опитва на чужд език, по-точно английски да разговаря с нас. Не ѝ се получиха нещата, защото тя не знаеше български. Е и ние не знаем, нейния, а трябва ли да се чувстваме задължени ѝ тя да разбира, нашия.

Докато намествам куфара на мястото му горе на рафта за него, милата излиза да пуши. Сядам и мисля. Внезапно гледам в билетите и нещо ми просветва. Докато милата отвън на перона тормози цигарата си очите  ми надничат в съседното купе, където невъздържан езикът ми излиза напред с въпрос:

–         Извинете! Първа или втора класа е купето?

–         Разбира се, че е първа – идва отговора на мъжа дръзнал да ми се усмихне право в лицето.

     За сетен път се взирам в билетите. Изтрезнял от чистия след дъжда софийски въздух, позволявам на джиесема ми да прекъсне блаженото пушене на любимата. След кратък спор с нея се втурваме отвън да търсим изгубения от нас, вагон. Нейсе! Намираме го цял още не разпаднал се. Едва последен, накрая. Товарим се отново. Първо милата после негова милост куфара и накрая аз, облян в пот. Номерата в купето ни гледат обвинително. Не им даваме повече време за размисъл, и оставяме на заслужена почивка отчаялия се вече от действията ни куфар на обособеното за него място.

      Оглеждаме се. Нещо все пак ни липсва. И това са двама новопристигнали в купето. Младеж с очила на професор и миловидно миньонче с него. Помислих си, че са млада двойка. След кратък разговор с тях, разбирам грешката си. Двамата млади бяха тръгнали към Несебър на почивка, може би!?

Не!

Лятна работа с цел осигуряване пари за следването си във Велико Търново.

Не разменяме имената си, както и кърпичките за нос, а просто за убиване на времето, бъбрим.

В помощ влиза зарядното устройство за джиесема на милата, което младежите в бързане да не изпуснат влака са забравили да вземат със себе си.

   Време казват е, за път. Властна свирка дава указание и релсите гъделичкат колелетата на влака.

    Изтръпнал от смях, той хуква в тъмното в посока към Бургас, докато през това време любопитен шафнер не заравя нос за проверка в билетите ни. Удовлетворен от видяното ни оставя и отива да види с какви пътници ще има неприятности през тази, очертаваща се дълга нощ. Най-първото купе на вагона се оказва заето от веселяк с полуизпита бутилка водка Савой. През целия път той не спря да упражнява гласа си във висота. Децибелите бяха успели безпрепятствено да нахлуят на всички ни в ушите.

     На следващата спирка двама нови пътници се озовават в купето, където сме настанени. Млади мъже от чужд произход. Шафнерът забоде нос в билетите им за проверка. Внезапно отнякъде се появиха две украинки, които замърмориха недоволно. Как така имало пиян в купето им. Шафнерът няма ли да направи нещо. Като например да извика полиция?

Да, но разумът надделя. Шафнерът им обясни на чист български, а не на руски език защото това беше несъмнено руски, че полиция няма как да се извика, защото влакът ще трябва да спре. За да не мрънкат повече ги настанява в съседен вагон.

Това въобще не впечатли пияния водкаджия, който не само, че не престана да приказва на висок глас, но и да се движи от време на време по коридора на вагона докато мъкне със себе си, ново току що отворено за пиене, шише Савой.

   Решаваме да дремнем, но дрямката не е позволена. Крайниците тръпнат, очите се затварят, жаждата на всички за водичка налага да се вдигат често шишета с минерална вода от задружната ни група във вагона. Не на последно място кънтеше и гласът на пияния младеж, който през цялото време докато се мислеше за кавалер, успя единствено да говори на закупената от него водка като я държи здраво в ръка.

    Задължителен престой на Пловдив, двайсет минути. И после, после Бургас в шест и двайсет сутринта. Сбогуваме се с компанията на пътниците, с които бяхме. Пияният и той изхвърли дружбата си през прозореца - ненужната му вече празна бутилка от Водка Савой.

 Хукваме към бусчетата. Оказва се, че има две. В седем и седем и половина сутринта.

Хващаме последното и петдесет и петте километра за Приморско са преодолени набързо.

Пристигаме. Куфарът заема стаята осигурена му за почивка в хотела, където се настаняваме и ние. Но само за кратко, защото полъхва. Отвън се носи мирис на море. Няма време за губене. Банските след кратък опит да ни откажат съдействие са намъкнати.

Мостът през река Дяволска преодолян, и пясъка усетен парещ през джапанките.

Пред нас лъх на море, чайки гларуси и почти пуст плаж, ако не смятаме домашните кучета, които успешно разхождат пред погледите ни по брега на морето скучаещите техни, стопани.

В.Софин 22.06.2023год.