Безименния воин

                                                                                           

                                               Безименния воин

        Славата го чакаше. Нетърпелив воинът се втурна напред. Преодоля сякаш на шега разстоянието. Разстреля почти от упор непознатите войници във вражия окоп. Но все нещо не му стигаше. Искаше още и още. Убиваше без колебание; без да мисли.

Това беше призванието му. Колкото повече, толкова повече пари за него.

Предстоеше атака. Този път воинът беше принуден да стои в окопа и да слуша как се пръскат осколките на снарядите изстреляни по него от оръдията на противника.

Те падаха наблизо и разкъсваха части от корема на майката Земя.

Не му пукаше. Стига да не е той следващият. Беше дал клетва пред себе си. Той безименният. Пък и защо някой трябваше да узнава името му? Важното беше за воинът тръгнал да печели пари да убива. Бавно, целенасочено, методично и без пощада.

       Накъде беше тръгнал той? Чии съвети следваше? Налагаше ли се да убива жени, деца и старци? Всичките те с невинните си очи, които гледаха в неговите. Умоляваха воина. Плачеха! Някои бяха останали без глас. По-смелите плюеха в праха пред него. Не му пукаше. Парите не миришеха. Стреляше в упор и последните стонове на умиращите заглъхваха някъде там в разкопаната набързо яма, която прибираше останките.

Войната нямаше край. А трябваше ли да има? Нечии интереси крещяха за надмощие в света. Заповядваха в името на парите; в името на грабежа…

Два метра само; два са достатъчни. Някога дори и по-малко.

Алчността, колкото и насърчителна да беше, не бе предпоставка да загиват невинни хора. Те не бяха сторили нищо лошо на никого. Вината им обаче се състоеше, че са имали късмета да се окажат на неподходящо място, в не щадящо време, въпреки, че тук бяха домовете им и земята, която ги беше хранила.

Сега същата земя трябваше да бъде отнета. Налагаше се да се променят правила, език да се смени; да се убият оцелелите, особено непреклонните.

Удобна промяна на система. Икономиката изискваше трупове. „Ковидът“ се разрастваше в душите на хората.

А от тях, безименните тръгнали да печелят се искаше безпрекословна подчиненост. Те бяха дали клетва на хора, които дърпаха конците им.

Воините кукли. Всичко е пари!

Воинът, който тръгваше в поредната си атака да убива. Той също струваше пари.

На ранина, когато слънцето облизваше наранената земя с първия си проникнал лъч…

Воинът се втурна напред. Могъщ, силен…

С наркотик удобно предоставен на вените му от милостивите господари, които мислеха за него.

Той трябваше да убива без да мисли.

Машина, която не спира действието си дори и да липсва ток в нея.

Внезапно от вражеския окоп излетя граната и падна до воина. Нямаше време за реакция от негова страна.

    Като на забавен кадър воинът видя как части от тялото му политат нагоре към небето; към следващия слънчев лъч. Усети, но така и не разбра, защо майката Земя го смъкна от пиедестала долу  там в наранената ѝ от бомби плът; там където воинът намери спокойствието, което отдавна търсеше.

     Вече нямаше да убива. Нямаше да слуша стоновете на умиращите; молбите, които минаваха покрай ушите му; нямаше да вижда сълзите как капят за последно от очите на майките, децата и старците докато издъхваха на прашната наранена от обиди, земя.

Нямаше!!!

       Но някъде там, където живееше преди да започнат военните действия оставаше да го чака, жена и две невръстни деца. Него безименният. А трябваше ли да има име?

Беше тръгнал към славата и парите. Те обаче не стигнаха до него, нито до семейството му.

   Някъде там в подходяща и безопасна квартира, други се къпеха в пари и власт; някъде там недосегаемите правеха планове за бъдещето. Тяхното бъдеще лишено от напрежението на „ковида“, който бяха организирали. Те  знаеха как да почернят живота на всеки мечтаещ за безоблачно небе; за топъл галещ слънчев лъч. Безпрекословна подчиненост и власт, която им отдаваше света измислен само за тях.

Животът тих си отиваше за да отстъпи мястото си на хауса и крясъка. Въпреки това все още се изцеждаше оцеляла някак си капка, чиста кръв.

Високо горе в небето самотен, могъщ орел дебнеше плячка. Скрит в храст невидимо за очите му долу трепереше заек, който мислеше за малките си.

Войната продължаваше. Парите никога не свършваха за нея. Не се пресушаваха и сълзите на хората, чиято вина беше, че са се родили и пречат на капитала да се удвои.

           А славата? Славата оставаше самотна долу полегнала върху наранената плът на майката Земя. Там, където вече го нямаше  угризението и срама за стореното.

В.Софин  26.06.2023год.