Едва ли
Краката не
подозираха стръмния път, който трябваше да изминат от раждането си до края…
Километражът беше навъртян. Краката се оплакаха от болки в ставите.
Мечтаеха да поседнат за почивка. Мечтаеха, но животът без милост ги тласкаше
напред и все напред, та чак до края, който им предстоеше.
Ех! А бяха някога, млади… Не се спираха за почивка; не
роптаеха, танцуваха. Влюбваха се! Просто краката вървяха напред и никога не се
обръщаха назад за да се оплачат за нещо.
Но, времето им
мина бързо. Краката остаряха. Прекалено хоризонталната улица им се струваше
стръмна. Подпряха се с бастун за да изминат някак си разстоянието до магазина,
за млякото на пенсионера, който трябваше да се храни.
Краката имаха някога мечти, които искаха да извървят.
Понякога успяваха да ги сбъднат, но по-често им се налагаше да стоят закотвени
на работа.
Когато котвата се вдигнеше, краката се забързваха. Тръгваха да
плуват по-течението, което тласкаше животът им напред.
Имаше дни, когато се напрягаха. Но никога не се оплакаха.
Просто спираха, клекнали за почивка.
Времето обаче безмилостно
ги хвана в капана си, и ги лиши от почивка. Един последен ход, предстоеше - най-последният…
Без бързане за работа; за танци или екскурзии; за влюбване. Краката се наместиха. Всъщност бяха поместени
за последният им път до мястото, където останаха за вечната си почивка.
Вече не им се налагаше да бягат. Нямаше препятствия, които
да им се налага да прескачат. Дори танци липсваха.
Единствено времето определяше хода на събитията, които
предстояха в бъдещето.
Може би, малки… Току що родени крачета не свикнали още да
стъпват здраво по-земята.
Може би!? Кой знае?
То и краката не знаеха какво предстои. А, вие знаете ли?
Едва ли!!!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар