На разходка из езерните повърхности на Пирин

                                                               

                                       На разходка из езерните повърхности на Пирин

         Големите топлини на юли месец мечтаят за свежия въздух на планините.

Когато има желание, намира се и път. Естествено, нашият се оказа в Пирин.

Синът ми отдавна мечтаеше за изкачване на „Кончето“, докато моя милост се стремеше към красотата на езерата в Пирин.

    Рано една сутрин… Всъщност „Пежака“ на сина ми беше готов още от вечерта.

Разумно тръгваме в пет и половина сутринта, докато още слънцето не е показало огнените си лъчи. Първите ни хващат на магистралата веднага след  град Дупница. Покрай нас избучава мощно мотор, в тунела, където ехото има свойството да преувеличава звука.

  Хващам първите слънчеви лъчи в движение с фотоапарат.

Най- накрая пристигаме в град Банско, където успяваме да се регистрираме на хотел.

Готови сме веднага след закуска да тръгнем нагоре към прохладата на Пирин и приключението.

Пежака  на сина ми остава на почивка при хижа „Бъндерица“. Разделяме по братски храната. Всеки в своята си раница, хляб сирене, домати.

Екипирани си пожелаваме успех. Боян поема към трудния маршрут на „Кончето“ с желание за изкачване на върхове.

Моята мисия е по скромна. Колкото езера пирински изкача, толкова по-добре за очите ми, които искат и мечтаят за красотите на планините.

Покрай пътя нагоре до хижа „Вихрен“ срещам многобройно накацали за почивка коли. Има от цяла България. Не липсват и „Чужденци“.

Опитвам с поздрави да впечатля някои от туристите движещи се пеша. При някои от тях успявам. При други срещам усмивки, а при трети само опипващи положението, погледи.

Всъщност не е моя работа да обсъждам това. Стигам хижа „Вихрен“, откъдето се вижда самият връх горе, а долу в краката му цъфналия по това време, здравец.

След кратък опит да запечатам положението с фотоапарата тръгвам наляво от хижата, нагоре, към първото си приключение, езерото „Окото“.

Настигам двама заети с „Чая“. Всъщност уханната цъфнала мащерка дразни не само носа на туриста, но изкушава и ръцете му.

Баба и дядо се опитваха да съберат за зимата от миризливата билка.

–         Като гледам вече сте осигурили, чая? – обръщам се аз към тях.

Изненадани, те се споглеждат сякаш хванати в капан. Все пак се усмихват и се поздравяваме. Оставам ги а аз бързам напред по пътеката. Преди да стигна мостчето, което дели пътя на две виждам изгубена тениска закачена на клека, чиято зеленина дава радост на очите ми.

Има и такива случаи като… Гледам мостчето надвиснало на река „Бъндерица“ отрупано от „цвят“. Всъщност туристи, които го бяха обсадили. Правеха снимки за спомен, а планинският водач, който водеше групата им даваше указания.

Естествено опитах се след поздрави да се промъкна покрай тях като „плъх“. Не ми се получи, защото и те тръгнаха по-моя маршрут. Оказах се внедрен в групата туристи. Повечето от тях млади. Отгоре към нас се зададоха две възрастни жени. Момичето зад мен коментира:

–Тия пък, баби… Накъде са тръгнали в тази жега вместо да си стоят вкъщи!?

Е някои хора не разбират, че възрастта понякога е пречка, вярно. Но не и когато мечтаеш за върхове, въздух и красоти, които само единствено през юли планините могат да ти дадат.

Възрастните дами ни поздравяват с усмивка и ни казват, че веднага след малкия хълм,  се намира езерото „Окото“.

Вече сме до него. Отгоре  пък в далечината провира поглед връх „Тодорка“. А надолу пък очите съзират в далечината „Вихрен“. По наблизо от него изпъчил гръд и Хвойнати – 2635м.н.в. Да не забравя и другата посока, откъдето зяпа към мен и туристическата група, Муратов връх  с неговите 2669м.

Ето го и „Окото в Пирин разпростряло се на 2062 метра надморска височина в подножието на западния склон на Тодорин връх. Нарича се „Окото“ заради специфичния си изглед или Равнашко, по името на местността Равнако. Има почти кръгла форма, диаметър около 50 метра, и сравнително голяма дълбочина за размера си 5,4 метра. Дъното е каменисто, на места тинесто. Езерото има площ от 2,2дка – 1,6% от общата на групата. Бреговата ивица е с дължина 192м. Езерото се оттича от северния си край и се подхранва единствено от снежните преспи по Тодорин връх.  С дълбочина пет метра и половина. Всъщност малкото „ Око“ се намира под връх Тодорка – 2746 метра надморска височина.

Правя снимки за спомен и се разделям с групата, която бях последвал. Техния маршрут е връх Тодорка, моят езерата.

Поемам отново нагоре по долината, където необезпокоявано тече река Бъндерица.

Настигам двама младежи, с които се опитвам да поведа разговор.

–Ех ако можеха в тази жега върховете да слязат при нас вместо ние да се изкачваме… - казвам аз, а отговорът не закъснява:

–Не. По скоро е интересно ние да се изкачим горе… - отвръща младежът. Девойката до него облечена в червена блуза ми показва „Омайничето/билка, която е в защитената книга за опазване/

Естествено, тя самата потвърди, че това наистина е така. Билките са в дома си, а не ние в техния. Трябва да опазим за поколенията тази дивна земна красота.

Оставям ги да продължат напред, а аз бавно се наслаждавам на момента. Красотата е навсякъде. Бодат очите върхове, билки цъфтят в бяло, синьо, червено, жълто. А наблизо ромони Бъндеришка река.

Следвам наклона нагоре към заслона –„Тевното езеро“, но всъщност краката ме отвеждат при най-голямото, Рибното Бъндеришко езеро в Пирин.

Разположено по течението на река Бъндерица на височина 2190 м.н.в.

Има приблизително крушовидна форма с острата част, ориентирана на север. От запад  е видим вдаден полуостров, завършващ с неголямо възвишение. Езерото е широко 261 м, а дължината е 405 м. Площта му е 64 дка и съставлява 46,6% от общата площ на езерната група. Рибното езеро е най-дълбокото с 12,2 си метра. Бреговата линия е с дължина 1284 м. основният приток на езерото е осъществено от юг от река Бъндерица.

Някои неща стават ясни едва, когато ги прочетем на табели разположени за наша помощ по пътищата в планините.

Възползвам се и аз. За по късно, когато разказът за езерата трябва да е достоверен.

На Рибното правя снимки. Много хора дошли тук на въздух просто обядваха или се наслаждаваха на красотите на върховете и прозирната огледална повърхност на езерото.

Току над него там горе, където погледът се спира на връх Муратов се крие пътека. Намирам я отъпкана. Всъщност липсват указания за нея, но се подразбира посоката. На места има поставени пирамиди от камъни. Следвам посоката и срещам млади хора. Дамата с впечатляващо черно сомбреро и килца в повече, а младежът без глас и доста слаб. Естествено момичето взима инициативата след като разменяме традиционните поздрави в при среща в планините.

Упътвам я към Рибното Бъндеришко езеро след като чувам, че аз самият съм поел към муратовото. Както и бях подозирал. Все пак преди две години в разгара на пандемията бях по тия места. При хубаво време, при пътека, която радва окото няма как да се сгреши.

–         Ние сме още прекалено малки и не сме запознати с тези места… - запомних най-важното от разговора с дамата с черно сомбреро преди да се разделим окончателно.

Те към Рибното, аз към Муратово езеро намиращо се под връх Муратов на 2230м. н. в.

Най-обичам, когато нещата станат различни. Така е с височините в планините. Всеки с някаква си там, височина.

Надморска височина: 2244 м – Муратово езеро

• Дълбочина: макс. 3,2 м

• Площ на водната повърхност: 12,3 дка

• Воден обем: 22700 м3.

Срещам куче по пътеката, или то ме среща. Венага след него малка сплотена младежка група. Три момчета, три момичета и куче, което не се смята за само.

Разговаряме като ги убеждавам за Рибното, че се намира на близо. Казвам им на довиждане:

– В тоя живот, каквото откраднем от красотите наоколо това ще  ни остане спомен, за цял живот.

Естествено се съгласяват с доводите ми или хрумките пристигнали точно в момента.

Взимаме си довиждане с усмивка.

Най-после познато място. И това е Муратово езеро. Спирам за почивка преди да поема надолу към хижа Вихрен.

Хапвам на две, натри, набързо и правя снимки за спомен.Поздравявам се с тима новодошли. Две момчета и едно момиче. Спират за кратка почивка, а после продължават покрай езерото, където в един улей се крие пътека. Тя води надясно към връх Хвойнати и връх Вихрен.

Под връх Муратов в нозете дето се казва на езерото куче и други туристи седнали на пикник. Проследявам ги с поглед отдалече, защото аз съм от другата страна на езерото.

Е най-после време е за срещата на Бъндеришка поляна. Синът ми се обажда по джиесема с това, че вече успешно е изкачил връх Казана и „Кончето“.

Поемам по оная пътека дето слиза по лека надолу покрай бъндеришка река.

Срещам за моя изненада отново бабата и дядото, които все  още щипеха от мащерката в околността. По скоро възрастната баба работеше, а старецът почиваше под един клек на хлад.

Поздравяваме се отново. За сетен път и ги оставям.

Погледът ми улавя реката долу, въдица, влакно и скрит червей в бъндеришката вода. От другата страна ръцете, които държат пръта, раницата, шапката и негова милост риболовецът на балканска пъстърва.

Отминавам ги, но спирам при среща с едно мило младо семейство. Три деца, баща и майка в положение.

Тя ме пита:

–Близо ли е Муратово езеро?

–Не е толкова близко, но за вас в това положение не бих ви съветвал да рискувате…

Спогледаха се. Семейството и тяхното решение останаха зад мен. Аз продължих или продължавам да се измъчвам пред тая ширнала се красота от билки върхове, хора и треви… Да не забравя и Бъндеришката река, която ми пееше почти през целия път.

Настигам момиче, което бере от цъфналия здравец в червено и от жълтото гарнирано в синьо.

Красивия букет изискваше отговор от моята уста.

–        На такова хубаво момиче му отива именно такъв красив букет…! – усещам аз, че се изпускам. Но вместо обвинение срещам мила, девича усмивка.

Все пак май си заслужаваше. Е изказването и споменът, който остава завинаги запечатан в мен. Да не забравя и усмивката от момичето, което скоро след това настигна групата си, която я изчакваше по надолу по пътеката.

Вече съм на хижа Вихрен. Жегата е почти поносима. Доскоро слънцето почти не се показваше, а сега изведнъж се вмъкна във врата ми.

 Погледът ми улавя няколко чадъра, маси и туристи, които обядваха пред хижа Вихрен. Продължавам надолу по вече асфалтирания път зает от многобройните коли паркирани тук.

Изведнъж нахлу свеж вятър. Само за да смъкне жълтия прашец на мурите, които растат, тук. Усетих се обгазен. Леко кашлящ. Колите също пожълтяха от прашеца. Минавам покрай Байкушевата Мура само за да установя, че един от клоните ѝ най-дебелият вече липсва. Явно откъртен от зимните виелици, вилнели тук през тази година.

  Няма как да не сте чували за най-старото иглолистно дърво в България (днес на над 1300г.), а вероятно и едно от най-старите в света – Байкушевата мура. Кръстена е на нейния откривател – лесовъда Костадин Байкушев, който е изпратен на научна експедиция от самия цар Фердинанд с цел проучване на горите в Пирин, Пелистер и Атон. Така, през 1897г. той попада на величествената черна мура. Чрез специален Преслеров свредел успява с точност да определи нейната възраст. В годината на откриването му дървото е на достопочтената възраст от 1200г., вероятно станало свидетел на цялата българска история. Днес Байкушевата мура е висока цели 26м., а обиколката му достига 7,80м.

След като се запознавам с табелата, продължавам до хижа Бъндерица, където оставам на изчакване.

Най-после се събираме тримата: Пежака, синът ми и аз тръгваме към град Банско. Всеки от нас събрал впечатления, а колата за спомен жълт прашец от бяла и черна мура, които растат тук в Пирин.

Вечерта с фестивала на рока проведен в Банско ни очарова….

А на другия ден след преспиване, поемаме към къщи, където почват задълженията или очакването за едно ново приключение там в лоното на Пирин или пък защо не, Родопите и Стара планина. Мечти, които чакат сбъдване.

В.Софин