На Витоша в началото на юли

                                                                         

                                                     На Витоша през юли

         Планините имат нужда от усамотение. Високо горе дето зимата не дава на човека и дивите зверове въздух се крие красота достойна не само за художествена картина, но и за перото на писател.

А, когато времето през юли реши, че усамотението идва в повече на планините, всички, които обичат гледките, панорамите откриващи се от там поемат нагоре.

В това число, двама се оказваме замесени в ново приключение. Ех Рила ще прощаваш този път, но сега взора ни е устремен към планината Витоша. Така де!

Е, има ли по високо от нея? Е, па нема!

Водени от тази шопска максима тръгваме с Пежака на сина ми към Витоша.

Този път може да считаме, че сме закъснели. Единадесет сутринта.

Пътят е лесен, когато колата бърза по шосето през селата Поповяне, Ковачевци и Ярлово.

Спираме до ярловския крайпътен хан и от там по една позабравен път. Изпраща ни в тази посока въодушевения кучешки лай на пазач.  Не, изпраща ни поривът на краката и мисълта за върхове. Върхове, които чакат посещение. Заслужили са го. Не трябва да тънат в самота.

И ето… на една поизтъркана от времето табела четем и разбираме, че сме в началото на природен парк „Витоша“.

През 1934 година за развитието на туризма на Балканският полуостров народен парк „Витоша“ с площ 6 401 ха. Днес или, когато табелата е била поставена в парка е включена цялата планина.

„ В района на парка се намират екосистемите на горуна, габъра, бука, смърча,, субалпийските иглолистни храсталаци, редколесието и алпийските ливади. Установени са около 1500 вида висши растения, от които три са български, а 31 балкански ендемити. Тук се съхраняват популациите на видове, преживели минали геоложки епохи – реликти, каквито са бялата мура, тиса, лапландската върба. В червената книга на България са включени 47 редки и застрашени растения като планински крем, витошко лале, петров кръст, планински клен, едролистна русянка, жълта тинтява, петниста тинтява. Във Витошкия парк се срещат благороден елен, елен лопатар, сърна, диво прасе, златка, бялка, дива котка, лисица, вълк, мечка, лалугер, сляпо куче, сънливци, около 115 вида гнездящи птици – голям и малък ястреб, малък креслив орел, глухар, пернатонога кукумявка, обикновена кукумявка, горска улулица, балканска и полска чучулига, синигери, дроздове, чинка, червенушка, кръсточовка, черен и белогръб кълвач, сокерица, гарван. Планината Витоша се обитава от 15 вида влечуги, сред тях две отровни змии – пепелянка и усойница, които също са под защита в парка. От земноводните се срещат планинска водна жаба, дървесна жаба, дъждовник, обикновен и гребенест тритон, жълтокоремна бумка. В планинските потоци местен вид е балканската пъстърва. Голямо е и разнообразието на насекоми – около 800 вида пеперуди, 100 вида паяци, 40 вида мравки и други.

Най- запазени от човешката дейност територии са обявени за резервати още през 1935 година. Бистришко бранище с 1 061 ха и Торфено бранище с 748 ха. В Бистришко бранище е съхранена стара смърчова гора и субалпийски и алпийски съобщества с голямо биоразнообразие. През 1977 год, той е обявен за биосферен резерват по международната програма „ Човек и биосфера“ – МАВ към ЮНЕСКО. Торфено бранище опазва торфища с огромно богатство от мъхове /300 вида/, водорасли /500 вида/ и висши растения. По голямата част от резервата представлява субалпийски и алпийски съобщества.

Народен парк „Витоша“ е защитена територия с международно природозащитно значение и дългосрочното му съхраняване зависи от симпатиите и поведението на неговите посетители  и ползватели.“

 След прочитането на табелата, ни става ясно, че е поставена отдавна. Може би защото вече думата народен, я няма.

Но всъщност някои от видовете, описани на табелата ни дадоха среща . Там горе в лоното на планината Витоша.

Но за тях, после.

Поемаме по път обрасъл с трева, по който течеше на места вода. Личеше, че скоро беше валял дъжд. Внезапен шум на моторна резачка наруши  тишината. Някой се снабдяваше с дърва от парка. Много скоро подгизнахме. Сред високите треви по пътя в дерето нагоре покрай горската буйна рекичка, няма как да се оцелее сух. Прекалено алчни за нашите ходила коприви протегнали врат, жилеха краката на сина ми Боян. Моят анцуг спасяваше положението. Вървя напред и росата или останалото от дъжда се лепи без милост на дрехите ми. Горския поток е смутен от гласове на птици, които очите не виждат, но ушите отбелязват.

Посоката е ясна. Нагоре покрай връх Сива Грамада – 2003м. над. Височина до другия Ярловски Купен 20173м. над. височина.

Или, ако времето разреши и до, Черни връх.

Преминаваме рекичката вдясно, после вляво и нагоре през букака, където пътят все още личи. На места го няма. Затова пък тревите преобладават. Билките също, заедно с копривата, която връща страхливите, но дава път на смелите или непоколебимите. Последните сме ние със сина ми, Боян. Едва видим път преминава  пътечка и после, после става трудно. Пред погледа ни изкача в далечината връх Сива Грамада. Малък поток се стича надолу. Погледът е хванат в капана на красота. Всички билки си дават среща тук. Червеното омайниче, планинската мащерка, няколко вида. Да не забравя и ухаещият здравец. Толкова красота събрана на едно място. Когато пътеката я няма, трябва да се намери алтернативна решение. Прекалено хвойнови храсти са превзели мястото. Горе ни гледа присмехулно Сивата Грамада, а ние мравките стоим в краката му. Все пак взимаме решение. Тръгваме нагоре без път. Това си има предимство, но съществува и риск. С такъв се сблъскваме при среща с една усойница намерила място да се препича върху храстите от хвойна. Заобикаляме влечугото, но когато краката ни са потънали изцяло в треви и храсти се чудим докъде ще стигне храбростта или безумието да търсим тръпката на приключението.

Справяме се. Излизаме горе, където намираме пътека. Зимен маршрут осеят с стоманени колове. Спираме за почивка за късен обяд. Хапваме набързо, защото тъмни дъждовни облаци ни преследват.  Погледите спират и две малки сърнички, които бягат изплашени от човешкото ни присъствие; две печурки, преминали стадия на младостта и затова са оставени на мира от нас.

Някъде далеч от нас или по точно от Рила планина се носят звуците на буря. Доволни сме от решението си да избягаме на Витоша.

Все пак няколко едри капки дъжд смущават за малко покоя ни. Но слънцето има свойството да се прокрадва между облаците, където и синьото небе също се усмихва на приключението довело ни тук.

В разстояние на двайсет железни колеца нагоре покрай връх Сива Грамада ни чака другият връх Ярловски Купен. Когато си на шейсет и една, пътят ти се струва труден, но не и невъзможен. Не мога да стигна младостта хукнала пред мен в лицето на сина ми Боян, но все пак с малки кратки почивки за снимки успявам да се придвижа напред.

Поле от цъфнали билки радва погледите. Красота, която трябва да се види, да се усети. И това в лоното на парка Витоша. Заслужава си всеки сантиметър трудност. Майката природа разпространила се тук дава най-доброто от себе си на туриста дръзнал да наруши спокойствието на планинските върхове.

Боян стига пред мен на връх Ярловси Купен. Аз макар и без раница на гръб успявам да се задъхам. Въздухът прекалено чист, но и разреден не дава покой на сърцето ми. Най-

после правим снимка за спомен горе върху грамадата късове, разхвърляни сякаш от четката на майстор художник, скали. 2173м. и надпис на табелката – „Единствената граница за утрешния ден ще бъдат днешните ни съмнение“ -Франклин Рузвелт.

Хубаво, прекалено хубаво, но облаците не дават на очите ни повече гледки. Спуска се студена мъгла, която не предвещава нищо хубаво. Все пак улавяме движение. Две туристки слизат надолу откъдето бяхме тръгнали ние. Скоро след като ги губим от поглед друга двойка. Този път мъж и жена. Мъжът обяснява нещо съсредоточено на половинката си. Дори за да бъде убедителен показва нещо по джиесема си.- Естествено става дума за върхове и местности.

Докато слизаме от връх Ярловски Купен го сещаме за малко с поздрава на планинарите, Здравей! Жената или половинката му остава долу без да се качи след приятеля си.

Ние решаваме да се върнем. Черни връх остава обвит в мъгла. Дори и да го покорим едва ли ще видим София. Оставаме върха на спокойствие. Решаваме да качим надолу другият, който бяхме подминали на идване. Сива Грамада – 2003м. Вървим, а вятърът и облаците ни гонят. Няколко капки бих казал от тропически обаче не са в състояние да смутят покоя ни. По нашите стъпки се спускат мъжът и жената, които бяхме срещнали горе близо да връх Ярловски Купен. Техният път обаче се оказва друг. Тук с Боян отново в риск пресичаме треви и храсти, за да стигнем грамадата от нахвърляни от природата скали.  Най- после сме горе на върха. Тук отново табелка и на нея забравени ръкавици срещат погледите ни. Четем: „Да определиш целта е в началото на всяка победа.“ – У. Клемент Стоун.

Е, ние бяхме успели да победим два върха. Сякаш победата ни даде крила. Успяваме със снимки за спомен да разведрим облаците, които изчезват яко дим за да дадат простор на синьото небе.

Нямаме време обаче за връщане. Часовете бягат напред. 17 и 30 следобед. Взимаме си сбогом с върха и поемаме надолу. Пак без път и с риск. Станало ни е пословично. Смущаваме две сърнички, които изплашени надават вик преди да изчезнат надолу с грациозни скокове, на които ставаме случайно свидетели.

Издрасканите колене на сина ми, Боян отново срещат копривата надолу по пътя от, който бяхме тръгнали. Влагата и тя пак ни преследва. Въпреки това успяваме да стигнем долу при Пежака, където кучешкия лай на пазача на Ярловския хан отново продънва ушите ни.

Време е за раздяла с Витошкия парк. Но оставаме с мисълта за Черни връх и време, което ще ни разреши да се насладим изцяло на панорами, които не само трябва да се видят, но и усетят от краката на планинаря.

В. Софин 9.07.2023год.