"Боклук"

                                                                                  

                                                                                   „Боклук“

         Някои хора казват, че съм бил роден, "Боклук". Може би имат право. От малък живеех в мизерия. Глад, бой и подчинение. Така от  малък баща ми ме научи да се боря за залъка си. От малък пък, майка ми ме посвети на богове, които да слушам.

  Всъщност се научих да отварям вратите на богатите. Не, че те нямаше да се справят, но когато робът е свел гръб и чинно се кланя може, и да му излезе късметът, за някоя пара.

 Да ама не. Високи погледи, ниски очаквания. В повечето случаи богатите, ако ме забележеха отвръщаха глави от мен. Погледите им ме преценяваха, а устата им в безмълвие крещеше: „Боклук“.

     Такъв ли бях наистина!? Сам в света с изгубено достойнство. Убити чувства. Превърнат в животно. Какво говоря, плевел, който трябваше да бъде изкоренен. Да ама богатите не цапат ръцете си с такива като нас. Под достойнството им е. Изпращат други „Боклуци“ да се справят с непослушния плевел, „Боклук“ отказал да отваря вратите чинно и навежда чело.

   Облечен с модерен костюм, но невидим за очите на богатите с щадяща нервите им усмивка отварях врати. На дами, които имаха високо мнение за себе си; на мъже с кесии натежали от злато, които само пренебрежително ми кимваха, но само ако ме забележеха.

Та кой гледа в „Боклука“? Има ли повод за сравнение въпреки облечен в костюм, с който щадях нервите на богатите…

 Лъскавите им коли, високи скорости!  Модерен стандарт, който не разбирам, защо е подправен с наркотици? Защо е нужно това? Нима всички не са хора? Нима повечето от нас трябва да живеят в мизерия и да се чувстват, „Боклуци“?

Христо Смирненски беше възкликнал в стиха си:

„Какво им даваш от разкоша си

ти – толкоз щедър към едни

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?“

   Нищо казват, ново не е измислено. Или може би посадено със сила от страна на парите?

„Боклукът“ трябва да се изхвърля; „Боклукът“ мирише; „Боклукът“ трябва да стои отстрани мирно и да козирува при необходимост.

Той трябва да е готов да се бие във войни осигурени от богатите, и загива на бойното поле без да остава следи от себе си. Не за друго, а защото е „Боклук“, който се изхвърля; който не трябва да се гледа в очите; не трябва да му се дава въздух, че току израсне в плевел, а плевелът понякога трудно се изкоренява.

      Една сутрин се събудих. Бях сънувал планините. Там свободата извираше от белите облаци; от чистия въздух; от аромата на хилядите билки и цветя. Там никой не отваряше врати; никой не се кланяше чинно; даже, когато се усмихнеше „Боклукът“ в сините очи на езерата, засияваше.

     Казаха ми обаче, че нямам право да мисля така. Все пак зная, че  „Боклукът“ не мисли. Той е пригоден от люлката да слугува; да се кланя, да не приказва без да го питат нещо; да се подчинява на волята на богатия…

 Често си мечтая за времето, когато всички ще се превърнем в „Боклуци“. Всички, които ще отваряме вратите си без чужда помощ и без поклони. Особено ниски, които пречат на кръста да се изправи.

 „Боклуци“, които ще поникнат от бунището създадено само за богатите в живота; „Боклуци“, които ще осигурят бъдещето на всички; непослушно израснали „Плевели“ дето още искат да се усещат хора. Човеци, които обичат планетата си, обичат децата, щадят нервите на възрастните.

Мечта, която трудно ще се сбъдне в света на безчовечност и пари, които определят условията.

    Любовта за съжаления понякога, измамата, убийствата, алчността и безпрекословната власт! Всичко, което се купува днес с пари. Но „Боклук“ трудно се продава, защото той живее с мечти. Нему са и луната, звездите, планините и усмивките по чистите лица на децата.

Все пак много се отнесох след съня си…! Внезапно се сещам.  Бързам за работа. „Боклук“, който отваря врати и се кланя чинно за залъка си…

   Някога може би… Може би времето ще се промени. Няма да е толкова „горещо“ в  днешния свят лишен от усмивки. Някога, но не и днес, може би?

В.Софин  22.07.2023год.