Чувствата на сърцето
Морето няма нито миг покой,
щом се втурне с ярост в бой
във вълни на вятърен прибой,
да не крещи с побелели устни,
че ти си моя - пък аз съм, твой!
Издълбани сред пясък на плажа
стъпките в злато, твои ли бяха?
Забравени сандали на стража
за близка взаимност, шептяха!
Съдбовен път изгради ни морето.
За целувка устните ни, спряха.
От дълбините тъмни на сърцето
изплуваха вълшебни чувствата
които за нашата любов не спяха!
Изкушения отвсякъде
Изкушения дебнат отвсякъде -
невинни проникват в очите.
И ето тръгнал сте на някъде -
пътят следва ви в мечтите!
Вълните шепнат на ушите
песните любовни на морето.
Заслушани с тъга в сърцето
на пясъка си търсите следите.
Намирате ги леко завладени -
Вятърът ги скрива от очите.
Нахлуват спомени избрани
от които бликват ви, сълзите!
В.Софин
Любовни мечти
Вървяхме двама край морето.
Вятърът ни галеше косите.
Надничаше луната от небето,
съдбовно нашепваха вълните!
Слънцето ни гледаше в очите.
С лъчите си докосваше душите.
За живот се бореха мечтите -
за любов разбрана от вълните!
В. Софин
Какво се обича най-много
Мама казва, че
не мога да мисля. Била съм още прекалено малка за да разбирам.
Пък аз си знам, че обичам мама. Казах ѝ го, а тя:
–
Още си малка, Софи, но и аз те обичам!
Значи обичаме се и двете!? Ами
татко? Със сигурност го обичам повече, защото съм неговата малка принцеса… Ами,
дядо и баба!?
Мисля, а мама мисли, че не мога! Май ги обичам!
Само, когато дядо заспи докато ми чете приказката за лека
нощ и баба ми се скара, че не ям, а си играя с храната… Тогава май не ги
обичам.
Ами мама!? Как да я харесвам, когато сутрин колкото и да я
моля да ме остави вкъщи, тя ме води на детска градина.
Татко пък вместо да и се скара бърза да избяга на работа.
Тогава определено от всичките ми близки обичам само,
гълъбчетата Бела и Белчо, зайчето Галюшко, кученцето Мечо. Да не забравя, /защото
мама, казва, че е лошо да се забравя/ и куклите Мими и Ани, които са
най-послушни. Само дето едната се смее, а другата плаче. Върви, че ги разбери,
защо го правят.
Вчера на детската площадка заедно с друго дете видяхме малко
котенце. Искахме да го гушкаме, но мама не разреши. Можело да ни хване някоя
болест. Че как ще стане това, когато си мием вкъщи ръцете!?
Предложих на мама да го вземем у дома, но тя пак не разреши.
Каза, че котенцето си имало майка, която го обичала и щяла да си го потърси. Пък
ние с Катето, така се казва детето, с което играем на детската площадка със
сигурност щяхме да разберем, ако беше така. Не видяхме други котки, но мама,
каза, че в жегата, тя се криела в храстите. Поискахме с Катето да влезем там,
но не ни разрешиха. Имало кърлежи, които чакали само това. Попитахме: какво?
–
Ще ви ухапят!
–
А ще боли ли? – попита Катето, докато аз вече
знаех, че боли.
Стана ми мъчно за котето.
Черничко, с бели лапи и мустачки. На Катето също ѝ домъчня.
–
Коте, Коте, аз те обичам! – му каза тя, а и аз
разбрах, че го обичам. Това не помогна много, защото майките ни, моята и на
Катето решиха, че е крайно време да си ходим
–
Защо тъкмо сега? – попитах мама, а тя:
–
Татко ти току що се обади по-телефона и каза, че
ни чака. Щели сме да ходим на „Сладкарница“. Всяко дете зае, че там има парчета
торта, сладолед и лимонада. Че кой не обича в жегата, лимонада?
Съгласих се да си ходим като обещахме на
котето Мустачко с Катето утре да го видим и дори да му донесем храна.
Докато се прибирахме у дома се размислих за
това, кое и как се обича. Обичат се майките, но и със сигурност и студената
лимонада в лятната жега.
А, вие деца, обичате ли котета или може би,
предпочитате, лимонадата?
В.Софин
7.08.2024год.
Ще бъде жива
Когато смъртта очите ми затвори
и мисълта крилата няма я у мен,
сърцето няма как да отговори
за красотата на следващия ден!
Далече в планинските простори
нейде насред пръските в реката
мечтата за любов с надежда мята
мрежата, която за живот се бори…!
Навеки сърцето ми ще е пленено
в пепелта, която мене ще покрива.
Изцяло тялото за живот сломено,
но любовта ми пак ще бъде, жива!
В. Софин 6.08.2024.год.
Празник на динята
Стана тя каквато стана
на баба ми узря в бостана
на ранина динята голяма.
Викнах татко даже мама.
Голям празника настана,
когато всеки резен хвана.
Зайко първи се нахрани
от сладка динята на баба.
Дори гълъбчетата разбрани
успешно клъвнаха от хляба,
който със семките събрани
от узряла динята в бостана
зарадва всички ни, но лани,
когато празника ни стана!!!
В.Софин
Силата на любовта
Любовта, когато хване Лед
сърце изтръпва цяло в студ.
Във всекидневен мразът Лют,
където всеки се усеща луд.
Пълзи във вените ни мраз
безмълвен от никого нечут.
В трудния за нас особен час
липсва мил сгряващия глас,
да среже оцелял, дебел ледът
с приготвения за целта елмаз.
Тогава размръзналата плът
ще усети Любовта си жива
с връзка нова и щастлива,
идваща в живота ни по път!
В.Софин 4.08.2024год.
На
гости в зоомагазина
Пък днес мама
и баба решиха, че трябвало да ходят на басейн. Татко ги откара с колата до
Сапарева баня. Мене ме оставиха на грижите на дядо. Той се
хвана за главата и взе да мърмори тихо
нещо свое. Не разбрах какво, но го попитах:
–Дядо зъб ли те боли?
А, той:
–Де да беше зъб… Досега да съм го извадил. Но ние с теб
какво ще правим?
–
Дядо, хайде да се разходим и ние…
–
На басейн ли?
–
Ами! Нали щеше да ходиш за вестник. Хайде заедно
да излезем.
Дядо помисли за миг, а после
грабна шапката от закачалката в коридора, взе и моята, /защото било топло и
трябвало да се пазим/, дори се сети да вземе пари за вестника и излязохме.
Дядо казва, че е излишно да се
трепем по- автобуси за да отидем по-бързо до павилиона за вестници. Защо трябваше
да се трепем като просто щяхме да се повозим!? Дядо не се съгласи. Имали сме
крачета, които трябвало да се разходят.
Стисна ме здраво за ръчичката /
сякаш щях да се изскубна и побягна/ и бавно /дядо го каза, важно/ тръгнахме
по-тротоара.
Толкова много коли ни подминаха, но дядо казва, че не е важно да сме
бързи, а умерени. Какво щяхме да измерваме, не ми стана ясно дали стъпките,
дето направихме по-тротоара, не знам!? Но
минахме покрай зоомагазина. Видях през стъклото вътре да скачат зайчета.
Дръпнах дядо за ръката.
–Дай, да видим какво има в зоо…
магазина, дядо.
Той не беше съгласен, но аз вече
бях успяла да се отскубна и се залепих за стъклото.
–
Дядо бе! Дядо! Какви е тая голяма мишка без опашка
там дето скача и върти едно колело.
–
Това не е мишка а морско свинче. – обясни дядо,
но аз не се съгласих. Как така морско свинче като изглежда сякаш голяма пухкава
мишка!?
Видях и папагалчета да крещят в клетките.
Попитах дядо:
–
Дядо!
Дядо бе… Защо са затворили папагалчетата в клетка? Затова ли „плачат“ , защото искат
да са на свобода?
–
Не, Софи! Те са свикнали да живеят в клетка.
Пуснем ли ги извън нея ще загинат.
–
Дядо, а защо ние не живеем в клетки?
Дядо се почуди, но отвърна, че хората не
живеели в клетки. Все пак не е честно. Затворили животинките да ги измъчват.
Ами рибките?
–
Дядо, коя рибка е златна?
Дядо ми показа няколко жълти, които плуваха в аквариума.
Имаше
и други рибки. Всяка с някакво странно име. Гупи, хелери… и други. Човек не
може да ги запомни всичките. Виж тия с
мустачките са най-красиви. Дядо казва, че са декоративни сомчета, което за мен е
неразбираемо.
Все пак влязохме в зоо… магазина. Дядо купи храна за котката
Бела и за златните рибки вкъщи. После почти насила ме измъкна навън. Щели да
свършат вестниците. Голяма работа като свършат. Дядо да си гледа телевизора
вкъщи. Там може да си види новините. Но, той категорично отказа това мое
предложение.
Не искал телевизия с реклами. Така каза дядо и ме помъкна
към павилиона с вестници.
Успя да купи последният брой и спомена:
–
Видя ли,
Софи! Ако те бях оставил в зоомагазина, щях да остана без вестник. Какво щяхме
да правим тогава?
–
Ами, дядо. Има толкова много неща за правене.
Може да направиш с маркуча в двора локва и да се цопнем вътре. Или да играем на
бебета. Ти ще си голямото бебе, а аз майката, която ще го храни, повива и люлее
за да не плаче.
Дядо се засмя, погледна ме и каза:
–
Защо пък
не! Отива ми. Какво голямо бебе мога да бъда!?
Хвана ме за ръчичката сякаш беше негова и
ме задърпа обратно към вкъщи.
–
Дядо! Дядо, бе! – ядосах се аз, като видях да преминава
по друга улица, за да избегнем по пътя си зоо… магазина.
–
Какво, квичиш пак? – ядоса се дядо.
–
Дядо, бе! Аз да не съм морско свинче за да
квича!?
Нищо не отвърна. Само дето се закашля сякаш
е пушил цял живот. После се усмихна и каза:
–Ще ме умориш от смях, Софи!
Така и не разбрах как ще стане това, но щом
дядо го твърди сигурно е така.
Най- после се прибрахме в къщи. Дядо остави
вестника на стола и взе новата детска книжка, която купихме на връщане от
павилиона.
Май се готвеше да чете.
–
Чакай, дядо!
- помолих го аз.
–
Нека да донеса и куклите Мими и Ани от стаята ми
да слушат и те, приказката.
Влязох и почти веднага излязох с куклите.
Дядо вече беше успял да заспи. Мушнах го леко с пръстче. Изсумтя и се опита да
се обърне. Но понеже беше на стол взе, че падна на земята и се събуди:
–
Какво!? Какво стана? – попита ме той.
–
Ами дядо беше заспал и трябваше лекичко да те
бутна!
–
Ах, палавница такава. Значи ти ме бутна?
–
Дядо! Дядо, бе… Сам падна.
Позачуди се малко дядо, но после сложи
очилата си и започна да чете:
– Имало едно време…
Тука го прекъснах.
–
Имало едно време една принцеса, дядо! Давай
по-нататък, че куклите вече заспаха!
Вие деца имате ли си дядо? Или може би
баба, която да ви чете приказка щом поискате?
Е аз си имам дядо с очила, който често се
смее. На нещо свое! Ама кой ги знае дядовците, защо го правят това въобще!?
В. Софин 2.08.2024год.
С дядо за гъби
Дядо казва, че
когато завали дъжд, ама много дъжд излизат гъби. Как излизат не зная, но от
него разбрах, че пораствали в гората.
Веднъж дядо ме взе
за гъби. По-скоро разходка, защото му беше омръзнало вкъщи, баба все да му дава
работа.
Бях щастлива, че ще науча как излизат гъбите от земята.
-Виж, ето там, Софи! – ми показа дядо под едно борче една
пораснала гъба на която името ѝ било сърнела.
Докато дядо се суетеше не знам защо, аз я откъснах. Измъкна се
цяла от земята.
Тъкмо и се радвах, когато дядо ми се скара:
–
Софи, какво направи? Защо изскубна гъбата от
земята?
Пък аз не знаех още, че сърнелите
а и другите гъбки се брали с ножче. Да ама мама казва, че не трябвало да играя
с остри неща, защото щели да ми порежат пръстчетата.
Дядо ме успокои като ми показа, как стават заедно нещата.
Взе в ръка ножчето и моята ръчичка и с негова помощ отрязахме пънчето на
гъбката. Попитах го, защо е нужно всичко това като много по-лесно е да се изскубне
гъбата от земята.
Дядо обясни, че някакъв си той го нарече мицел щял да се
изгуби. А, къде ще избяга?
Нямало да бяга, а ще изчезне и на това място повече нямало
да раснат, гъбки.
И се започна.
Тук една, там две. Ех, тоя моя дядо! Как ги вижда тези гъби? Само ми ги
посочва, а аз се втурвам и за миг ги отскубвам. По едно време му се наложи да
мълчи. Когато го запитах няма ли повече, той ми каза, че имало. Тогава? Тогава,
трябвало той първи да е до гъбата, а после заедно да я отрязваме с ножчето.
Поизмъчих го малко, но все пак успях да намеря повече гъби от него. Напълнихме
цял плик и дядо каза, че било време да се прибираме в къщи. Иначе баба щяла да
се разтревожи за нас. Аз пък се сетих, че тя ще се почувства сама и затова
трябва все пак да се приберем.
В гората и на двама ни, беше интересно. Дядо ме научи, кои
гъбки се берат и ми показа някои от отровните дето не се яли. Така и не ги
разбрах всички. Но със сигурност ще им науча имената поне като отида с дядо още
няколко пъти в гората.
А дотогава, баба да слага тигана и да ги панира с яйце!
А вие деца ходите ли в гората за гъби с дядо, мама или баба?
Но с татко е най-интересно, защото като ме заболят крачетата, той ме качва на „Конче“!
В. Софин 1.08.2024год.
Шепота на вълните
Шепотът на вълните ме стигна,
когато усетих дъха на морето,
пристигащ на талази в сърцето,
което с любов за мене изригна!
Вятърът буен едва ли разбира,
за какво шептят си вълните.
Единствено ме зяпат очите,
които морето в синьо избира!
В. Софин 1.08.2024год.
