На гости в зоомагазина – "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                                        

                                                                    На гости в зоомагазина

         Пък днес мама и баба решиха, че трябвало да ходят на басейн. Татко ги откара с колата до

Сапарева баня. Мене ме оставиха на грижите на дядо. Той се хвана за главата и  взе да мърмори тихо нещо свое. Не разбрах какво, но го попитах:

–Дядо зъб ли те боли?

А, той:

–Де да беше зъб… Досега да съм го извадил. Но ние с теб какво ще правим?

–         Дядо, хайде да се разходим и ние…

–         На басейн ли?

–         Ами! Нали щеше да ходиш за вестник. Хайде заедно да излезем.

Дядо помисли за миг, а после грабна шапката от закачалката в коридора, взе и моята, /защото било топло и трябвало да се пазим/, дори се сети да вземе пари за вестника и излязохме.

Дядо казва, че е излишно да се трепем по- автобуси за да отидем по-бързо до павилиона за вестници. Защо трябваше да се трепем като просто щяхме да се повозим!? Дядо не се съгласи. Имали сме крачета, които трябвало да се разходят.

Стисна ме здраво за ръчичката / сякаш щях да се изскубна и побягна/ и бавно /дядо го каза, важно/   тръгнахме по-тротоара.

  Толкова много коли ни подминаха, но дядо казва, че не е важно да сме бързи, а умерени. Какво щяхме да измерваме, не ми стана ясно дали стъпките, дето направихме по-тротоара, не знам!?  Но минахме покрай зоомагазина. Видях през стъклото вътре да скачат зайчета. Дръпнах дядо за ръката.

–Дай, да видим какво има в зоо… магазина, дядо.

Той не беше съгласен, но аз вече бях успяла да се отскубна и се залепих за стъклото.

–         Дядо бе! Дядо! Какви е тая голяма мишка без опашка там дето скача и върти едно колело.

–         Това не е мишка а морско свинче. – обясни дядо, но аз не се съгласих. Как така морско свинче като изглежда сякаш голяма пухкава мишка!?

Видях и папагалчета да крещят в клетките. Попитах дядо:

–          Дядо! Дядо бе… Защо са затворили папагалчетата в клетка? Затова ли „плачат“ , защото искат да са на свобода?

–         Не, Софи! Те са свикнали да живеят в клетка. Пуснем ли ги извън нея ще загинат.

–         Дядо, а защо ние не живеем в клетки?

Дядо се почуди, но отвърна, че хората не живеели в клетки. Все пак не е честно. Затворили животинките да ги измъчват. Ами рибките?

–         Дядо, коя рибка е златна?

Дядо ми показа няколко жълти, които плуваха в аквариума.

Имаше и други рибки. Всяка с някакво странно име. Гупи, хелери… и други. Човек не може да ги запомни всичките. Виж  тия с мустачките са най-красиви. Дядо казва, че са декоративни сомчета, което за мен е неразбираемо.

Все пак влязохме в зоо… магазина. Дядо купи храна за котката Бела и за златните рибки вкъщи. После почти насила ме измъкна навън. Щели да свършат вестниците. Голяма работа като свършат. Дядо да си гледа телевизора вкъщи. Там може да си види новините. Но, той категорично отказа това мое предложение.

Не искал телевизия с реклами. Така каза дядо и ме помъкна към павилиона с вестници.

Успя да купи последният брой и спомена:

–          Видя ли, Софи! Ако те бях оставил в зоомагазина, щях да остана без вестник. Какво щяхме да правим тогава?

–         Ами, дядо. Има толкова много неща за правене. Може да направиш с маркуча в двора локва и да се цопнем вътре. Или да играем на бебета. Ти ще си голямото бебе, а аз майката, която ще го храни, повива и люлее за да не плаче.

Дядо се засмя, погледна ме и каза:

–          Защо пък не! Отива ми. Какво голямо бебе мога да бъда!?

Хвана ме за ръчичката сякаш беше негова и ме задърпа обратно към вкъщи.

–         Дядо! Дядо, бе! – ядосах се аз, като видях да преминава по друга улица, за да избегнем по пътя си зоо… магазина.

–         Какво, квичиш пак? – ядоса се дядо.

–         Дядо, бе! Аз да не съм морско свинче за да квича!?

Нищо не отвърна. Само дето се закашля сякаш е пушил цял живот. После се усмихна и каза:

–Ще ме умориш от смях, Софи!

Така и не разбрах как ще стане това, но щом дядо го твърди сигурно е така.

Най- после се прибрахме в къщи. Дядо остави вестника на стола и взе новата детска книжка, която купихме на връщане от павилиона.

Май се готвеше да чете.

–         Чакай, дядо!  - помолих го аз.

–         Нека да донеса и куклите Мими и Ани от стаята ми да слушат и те, приказката.

Влязох и почти веднага излязох с куклите. Дядо вече беше успял да заспи. Мушнах го леко с пръстче. Изсумтя и се опита да се обърне. Но понеже беше на стол взе, че падна на земята и се събуди:

–         Какво!? Какво стана? – попита ме той.

–         Ами дядо беше заспал и трябваше лекичко да те бутна!

–         Ах, палавница такава. Значи ти ме бутна?

–         Дядо! Дядо, бе… Сам падна.

Позачуди се малко дядо, но после сложи очилата си и започна да чете:

– Имало едно време…

Тука го прекъснах.

–         Имало едно време една принцеса, дядо! Давай по-нататък, че куклите вече заспаха!

Вие деца имате ли си дядо? Или може би баба, която да ви чете приказка щом поискате?

Е аз си имам дядо с очила, който често се смее. На нещо свое! Ама кой ги знае дядовците, защо го правят това въобще!?

В. Софин 2.08.2024год.