Неусетно "избягало" времето!

Човек неусетно остарява. Минава време и все ни се струва, че сме същите –млади, непроменени. Уви! Духът,  може да се е запазил младежки, но тялото - наша  собственост, ни предава. Започват да болят стави, бъбреци, кръст. Или нещо друго по-екстравагантно, за което човек, не подозира, че ще отрови живота му на старини. Болката, неусетно за нас самите се появява неканена. Идва! Удря, точно там, където изобщо не чакаме. С наглост дошла ни неочаквана „гостенка”-болката!

Работя от както се помня, охрана в хотел. 24 часа на смяна. Това е много, извънредно много време. Човек, като нищо може да се побърка. Поглеждам часовника и  мисля, че доста време е минало откакто съм на работа. Уви не! Минали са , само точно две минути! А, кога ли най-после, ще се стъмни, за да може бързо и да съмне!? Броя часовете. За сетен път ги броя, неистово! Не, просто времето е спряло! Часовникът е станал мързелив, не му се работи. Съвсем бавно почти задрямал, мести, тежките, според мене стрелки. Но, като се замислих, разбрах, че това все пак е хубаво. Колкото по-бавно, минава смяната, толкова по-бавно ще остарея. Инак в къщи, щом полегна на дивана, и неусетно времето пак ме е излъгало. Заспивам гладко избръснат. Събуждам се целият брадясал. Съвсем друго е да съм на работа. Човек, не може да усети, улисан в службата, как брадата му расте. Пък и защо да расте? Нали съм на работа! Нямам време да усетя, какво точно се случва. Стресът спира растежа на брадата ми. У дома, вярно хубаво е! Но щом реша, като „бял” човек да изпия по-ракия с жената и опала времето, пак успяло да ме излъже. Стягам се за работа. Пак бързане, да не изпусна служебният транспорт. Защото, после не ми се мисли, колко „кожи”, ще одере от мен таксито. Шофьорът не е виновен. И той храни семейство. Пари трябва да изкара. Пък и бензинът, то се знае е безбожно скъп. Затова бързо се стягам и отивам доволен на смяна. Доволен, защото за 24 часа на работа, времето ще цъка бавно и ще отдалечава от мен старостта. Макар и полека смяната минава. Отново бързам! Да не изпусна превозното средство за града. А в къщи ме чака, пак дрямката. Дрямката на остаряването! И ето отново съм буден и брадясал. Гледам се в огледалото. И какво виждам!? „ Кой е този смешен „чичо”, който ме гледа от него, леко смръщен!?! Дали пък това не съм аз. Или може би това е сън. А коремчето, то мое ли е, или не!?! Мисля си,  май не е мое…”

Уви съпругата ми се появява неочаквано до мен и ме слага на място:

-Какво си го изпъчил, този дебел корем, скъпи? Я се виж, на какво си заприличал? Косата ти побеля и пада! Нямаш естетичен, външен вид! Повдига ми се от теб! Как, ще изляза, пред хората с „чучело”! –казва ми тя вкисната и ме отминава, шляпвайки ме нервно по-врата.

Е, щом скъпата твърди, че това охранено „животно” в огледалото съм аз, сигурно е права. Все пак, как е възможно! Кога мина това време!?! Когато бяхме влюбени с нея и се държахме мило за ръце. Кога? Умът ми не го побира! Отказва да го приеме! Нали затова си бях намерил 24 часовата работа. За да не остарявам. Но явно, спейки все пак съм успял да „пипна” старостта. Защо? Не можем излъга времето! Без скрупули, работейки против мен, то взе че ме препъна. Точно когато, почти си бях помислил, че съм успял, да го излъжа. Излъган останах аз! Добре, че мисълта ми , все още е „млада”. Там времето още не е надникнало. Навярно, ще дойде ден и за това. Започне ли човек да забравя, неминуемо е остарял. Дали го иска? Явно не! Животът, просто така е устроен! Днес сме млади, здрави, пъргави! Утре, вече –болни, уморени, стари! Какво да се прави? Съдба, просто човешка съдба!

В.СОФИН