Дядо Милчо

Не го познавах! Не знаех нищо за него! И въпреки това, когато минавах оттам , щом го зърнех, веднага го поздравявах:

-Здравей дядо! –казвах аз усмихнат.  Преди да го отмина, той също ме поздравяваше.

Не знам от къде дойде! Но един ден, преди четири години просто се появи на улицата. Редовно минавах оттам забързан за работа. Една лятна вечер връщайки се у дома по-същата улица го видях. Доста едър с панамена шапка и бастун в ръката, той се беше подпрял на оградата отвън пред къщата. Радваше се на благодатното слънце, което пръскаше животворни сгряващи лъчи по- цялата улица. Целият побелял, с разкошни бели мустаци, дядото чисто и просто си стоеше там. Незнайно от къде се бе появил! Погледнах го! В този момент почувствах, как нещо пропълзя в душата ми. Сякаш пред мен стоеше един от моите дядовци. А те бяха напуснали доста рано  този свят. Поздравих го развълнуван, въпреки, че не го познавах и го виждах за първи път. Той ми отвърна. Така започна нашето приятелство. Винаги, когато минавах по-улицата и го виждах, ми ставаше мило на душата! Понеже съм почитател на футболния клуб „Левски”, носех синя шапка, с емблемата на отбора. Щом ме видя, дядото се понамръщи отначало, после с неговата блага усмивка ми рече:

-Ей тази шапка синята, да я махнеш! Не ти отива!

-Как да не ми отива бе дядо! Очите ми са сини, значи ми отива! –заинатих се аз.

-Щом казвам, че не ти отива, значи е така! –настоя той разпалено.

После ми „просветна”! Виж ти, дядото бил от отбора на ЦСКА! Нищо няма лошо. За да не го дразня повече отново, когато минавах по улицата оттам, със синята шапка просто я скривах.

Беше късно през есента, времето все още не се бе развалило. Слънцето макар, че не грееше така силно, все пак създаваше комфорт на улицата. Връщайки се от работа, гледам дядото излязъл. Прави слънчеви бани.

-Дядо. –казвам му аз. –Виж какво хубаво време се е отворило. Седиш и събираш за зимата сгряващи лъчи от слънцето…

-Да, така е…Каквото може да „откраднем” все е на кяр! –отвръща ми той с благата си усмивка.

По- някога се случваше да минавам оттам със съпругата си. Поздравявах дядото, сякаш е моят дядо. Аз и без това си го бях приел за такъв. Той пита заинтересуван:

-На пазар ли или на разходка?

-Съчетаваме приятното с необходимото. –отговарям му аз. –Хем на разходка, хем на пазар!

-Добре си го намислил синко! –казва ми той. –Върви още си млад…

Така бях свикнал с него, че когато изчезна през зимата, първоначално не разбрах, какво е станало. Мислех си, студено е, дядото седи до печката и се грее. Нещеш ли, съпругата ми, бе разбрала, че се е случило непоправимото. Една вечер, просто ми каза:

-Този дядо, дето го поздравяваше, когато минавахме по-улицата, вече го няма…

-Как така го няма!? Да не се е разболял и роднините му да са го прибрали! –питам аз съпругата, с плаха надежда, че на дядото нищо му няма.

-Починал е… -отговаря тя на въпроса ми и ме наблюдава с любопитство.

-Не е вярно! –разпалено казвам аз. –Не съм видял некролог!

-Вярно е… -настоява тя на своето. –Няма некролог, защото крадците, ако надушат, че дядото си е отишъл от този свят, ще разбият къщата.

Бях силно огорчен! Минавам, пак редовно по-улицата. Хвърлям поглед към оградата и къщата на дядото. Тая надежда, че ще се появи отнякъде. Уви, няма го! Чувствам улицата празна! Липсва ми усмивката на дядото! Майтапите, когато минавах оттам. Съвсем случайно на пазара видях некролог! Неговият некролог! Едва тогава, научих името му. Казваше се Милчо! Дядо Милчо! Вече знаех, че никога няма да го видя повече… Но, сладкият спомен, че съм го познавал, завинаги ще остане в сърцето ми!

В.СОФИН