Въздействащото време!

Всяка вечер след късните новини Времков слушал прогнозата  за времето.Както и очаквал, казали, че ще бъде слънчево и още топло за края на октомври. Доволен от чутото Времков, пожелал лека нощ на съпругата и побързал да намери място в леглото си, което гостоприемно го чакало. Рано сутринта точно в пет часа и тридесет минути, досадният глас от джиесема се обадил, че е време за ставане. Скочил Времков по-войнишки от леглото, облякъл се и свирукайки в добро настроение, започнал сутрешният  тоалет. Сапунисал брадата извадил инквизиторския бръснач и започнал да се бръсне. Ненадеен шум прекъснал радостното свирукане на Времков. Любопитен все още на места с пяна на брадата си, той надзърнал през прозореца и онемял. Обилен снеговалеж, придружен от напорист вятър, цъфнал пред невярващите опулени очи на Времков.

-Но как!? –съвсем учуден промълвил той. –Нали казаха, че времето ще бъде топло и слънчево! Ама, че лъжци! Не стига всеки ден, че политиците ни лъжат с управлението си, а сега и тия… метролози също. На кой да вярва днес човек!? Явно само на себе си.

След този изразен монолог с личната  особа Времков посърнал. От доброто настроение не останало нищо. Всичко се скапало за миг. Вкиснат, за миг завидял на  съпругата си, която била втора смяна на работа и спяла съвсем безгрижно в семейното легло. Нямало какво друго да прави Времков псувнал  държавата, която според него била затънала окончателно в тинята на блатото и вече готов излязъл навън. Докато стигне до автобусната спирка целият се вкочанясал от студ. Досадния мощен вятър пъхал безжалостно снежинки във врата, очите, ушите и къде ли още не на нашия герой. Времков започнал да трака зъби. Не за друго, а защото вече половин час транспорта закъснявал.

-Е и тази година, пак ни хвана времето неподготвени. Няма кой да изчисти снега. Улиците са затрупани. –промълвил сам на себе си Времков и продължил упорито сред снега да чака. Най-после автобусът гостоприемен отворил врати пред неговото тяло, което той побързал да вкара на топло. С триста зора стигнал работа. Видял, че и други служители като него са закъснели за работа. „Е не съм само аз! Шефа може и да не ми се кара!”-минала мисъл през главата на нашия герой. Обаче щом все виждащите очи на шефа  мярнали Времков  той почувствал силата на гнева.

-Къде ходиш бе Времков!? Защо не дойде на време за работа!?

-Сам виждате шефе, времето не позволи! –рекъл вкиснат от яростната забележка на шефа си Времков.

-Ти Времков само с времето се оплакваш! Работата  стои и те чака! Кой ще изчисти снега на паркинга? Къде мислиш, ще паркират колите си, когато дойдат гостите? Действай бързо или иначе си уволнен! –заплашил го  шефа. Явно лошото време бе успяло да скапе и неговото настроение окончателно. Но имало и друго което Времков не знаел. Шефът току що получил съобщение, че сделката, която бил подготвял от известно време се отлага. От нея той очаквал сериозни приходи за фирмата си. А сега нищо! Как да обясни на служителите си, че няма пари!? Пълно финансово потъване. Цял ден Времков   борил снега. Едва смогвал да почисти малко и отново безпощаден вятъра изсипвал поредната порция пред него. Когато най-после дошла смяната и напуснал службата, вече се свечерявало. Целият мокър, нещастен проклинайки съдбата си той се отправил към спирката на автобуса.  У дома направил чай да сгрее обруленото свое тяло от студения безмилостен вятър, който през целия  работен ден му досаждал. Вечерял набързо и без изобщо да дочака прогнозата за времето се мушнал на топло в отегченото самотно легло, което с радост го приело. Съпругата от своя страна също повлияна от времето, без да продума на Времков също си легнала и отблъсквайки опитите на Времков за мъничко любов му обърнала гръб. „За всичко това е виновно времето” –минала мисъл в главата на нашия герой преди да заспи. На другия ден обаче всичко било коренно променено. Като с магическа пръчка тъмните снежни облаци, благодарение на силния вятър  отплували към други краища на страната за да тормозят там хората. Слънцето усмихнато показало  сгряващите си лъчи, които смело нападнали все още нестопения сняг. Отворил очи Времков събуден, както винаги от настоящия досаден глас на джиесема. Все още вкиснат от предишния ден, той станал, започнал да се облича и подготвя за работа. Погледнал ядосано през прозореца, надявайки се да види все още същата мразовита картина от вчерашния ден. Изненадан и развълнуван възкликнал:

-Чудо! Истинско чудо! Я какво време се е отворило! Просто не е за вярване!

Слънцето доста гладно, жадно изпарявало остатъците от мокрия сняг паднал предишната вечер. Внезапно настроението на Времков се вдигнало. С приповдигнат дух отново свирукайки с уста и без да хули държавата за това че тя е виновна за всичко, той се отправил към спирката.Съвсем навреме успял да стигне в службата. „Само дано шефа не ми се кара този път.” –помислил Времков и гузен влетял през вратата.

-Я Времков! Този път навреме си дошъл за работа! Така те искам! –посрещнал го усмихнат шефа. От лошото му настроение не било останало нищо. Времето явно бе успяло  да подобри и сгрее положението.

-Я кажи Времков, откъде идва тази странна фамилия в името ти? –внезапно заинтересуван го попитал шефът.

-Какво да ти кажа шефе!? От моя прадядо. Имал навика да казва, че на всички хора дните са преброени. Затова трябвало да бързат в живота за да преварят времето. Според моя прадядо времето е виновно за всички неприятности на хората по-света. Лошото време поражда отрицателно въздействие върху нас, а пък хубавото създава чудеса! Затова и прадядо ми получил прякора Времко. Та от там шефе дошла и фамилията ми!

-Интересно! Май прадядо ти е бил прав! Ето, че и аз все пак навреме успях да получа превода с парите от последната сделка. Така, че днес ще има премии за всички! –казал усмихнат шефа и влязъл в кабинета си. Като приказка преминал работния ден за Времков. Леко и бързо. Вечерта доволен от взетите допълнителни пари към заплатата си, той купил разнежен подарък за съпругата си. Съвсем празнично и романтично преминала вечерята с глътка сгряващо уиски. А после когато най после положил тяло в чакащото го с нетърпение легло, той гушнал съпругата си, която този път не го отблъснала. Преди да заспи доволен от изминатия ден Времков се сетил за прадядо си. „Май наистина, ще се окаже, че прадядо ми е бил прав! Времето е истински катализатор на настроението. Щом е хубаво, всичко е точно и леко, но развали ли се тогава не чакай добро!” Едва минали тези мисли през главата на нашия герой и той заспал с щастлива усмивка на лице.

„А утре… ВРЕМЕТО!” –за миг в просъница блеснала заровена дълбоко в мозъчната му кора мисъл, но бързо се разнесла. Сънят верен приятел на  Времков  го грабнал и отнесъл някъде, където времето винаги било безоблачно и настроението на всички хора в страната наречена България било наистина на висота!

В.СОФИН