Полилеят!

Почти във всяка градска стая, още от вратата ни гледа отвисоко полилей. Украсен с една или в повечето случаи с няколко крушки, той ни посреща с мълчаливо високомерие, дължащо се на кристалното изящество от съвкупни елементи от които е съставен. Вечер  щом светне,  омагьосва стаята с искряща ярка светлина. Любопитен оглежда предизвикателно нашето мързеливо придвижване  и ни се усмихва отвисоко, като бог. Безброй негови лъчи се мушкат в тъмните кьошета, изкарват на показ всичко. Нищо не е в състояние да спре нахалният му поглед. Пречупени от светлината  сенки играят по стените, създавайки илюзия,  в предметите, които изглеждат по-големи, по-светли и някак си загадъчни. Цялата тази магия, благодарение на малките работещи крушки с усмихнатия полилей, радва  стаята ни с истински приятен комфорт, който само вечер може да се усети. Често се питах, защо е кръстен с такова, според мен странно име. Полилей! Един ден, обаче внезапно ми просветна. Благодарение на нетърпимата лятна горещина, почти всички врати на стаите зееха гостоприемно. Приканваха всеки дори пришълец  да се скрие на сянка с добре дошъл. Внезапно сгорещен в жегата вятър, реши да се възползва. Ненадейно, той се вмъкна нахално вътре и наду мощно бузи. В подредената стая настъпи хаос. Играейки с по-леките предмети с упоритост на непослушно дете,  вятърът започна да ги разхвърля навсякъде. Съвсем изплашен горе на тавана се разлюля и полилея. Направен от многобройни стъклени парченца с блестящи зъби, той започна да звънти панически. Оплакваше се с глас. Търсеше помощ. Молеше вятъра да престане с шегите си. Но той явно не го чу. Зает да мести предмети в стаята, способен на всичко, вятъра дори къдреше оределите мои коси. После ненадейно се стрелна към тавана. Усмихна се приветливо на полилея и виждайки намръщеното му лице, реши да го развесели. Мощно и неочаквано от мен дори, той наду сгорещени бузи и блъсна полилея. Той не издържа на напрежението и стреса. Не успя да се задържи.Люлеейки се полилея, внезапно се откачи от станалия вече негостоприемен таван и падна на пода, който с радост го посрещна.Посрещна го твърд и разби кристалните му елементи на хиляди дребни късчета, които незалязлото още лятно слънце грабна, нежно с лъчите си и отрази изчезващия уникален блясък на полюлея. До днес той ме гледаше високомерно горе от тавана! Следеше всяка моя стъпка! Присмиваше ми се! Но ето, че сега разбит лежеше пръснат в краката ми. Опитваше се и в смъртта, преди да си отиде завинаги да среже босите ми крака необременени от чорапи.  Но те, обути предвидливо в чехли се противопоставиха на стъклените, пъклени режещи, бляскави сълзи, разхвърляни навсякъде в стаята. Също като управляващите, които днес ни гледат от високо. Но вятърът недоволен, търсещ промяна вече е надул мощни бузи. Блъска, коментира, иска своето! За тези, които са долу и все още ходят боси; които търсят начин, за пореден път да избягат от острите режещи подмолни камъни в живота!

В.СОФИН