Да вмъкнеш непоканен крака в гората и да уловиш живота,
който кипи там се иска, не само очи, но и усет. Ранна утрин. Росата навсякъде е
простряла мокри пипала. Съвсем нагла с действията си, дори е влязла на гости в
мрежата на горският паяк. Той пък, ловко е заложил капан и преградил малката
пътека, която неизтощими, краката ми следват. Над главата, различни по-цвят и
оперение птици се съревновават да представят репертоар от свои песни, които ушите
ми пленени слушат. По-гласовитите опитват с високи трели да смутят душевното ми
равновесие. Други пък, пърхайки с крила, се гонят по-между си, танцуват във
въздуха обзети от пролетен, любовен блян. Вървя бавно в гората с тихи едва
доловими стъпки, за да не смутя покоя на животинския свят, който ме заобикаля.
Внезапно долавям необичаен шум. Пред мен в дълбокото дере виждам, как блести и
се пени, ревящ поток. Той се провира
смело между камъните и образувайки вирове, неспирно шуми с висок напевен глас.Стигам до него и тъкмо да го прескоча,
когато отнякъде скрита невидимо от очите ми, внезапно изкача жаба, която
подплашена бързо се гмурва в гьола пред мен. С два ловки маха на плавниците си,
тя застива неподвижна на дъното, сливайки се с околната среда. Тя сигурно
мисли, че очите ми са отслабнали и не я виждат, но водата която е кристално
бистра разкрива пред погледа ми всичко. Над образуваните вирове усещам, дори
как танцуват ранобудни, гладните комари. Мухите все още ги няма. Явно изчакват
росата да си отиде и едва тогава, ще започнат да досаждат не само на мен , но и
на всички скрити бозайници в гората. Докато вървя покрай потока, съзирам, как
пълзи бавно с натежалата си черупка охлюв. Той оставя бледа, едва
доловима следа в пясъка изтласкан от силата на водата. Ранобудно водно конче,
скача от вир на вир, зарадвано от хубавото време. Над пеещият кристален поток
са паднали изкъртени от минали бури дървета, които днес почти са изгнили.
Благодарение на влагата, те са почти изцяло превзети от зеленият мек килим на
мъхът, който придава на горската картина фантастичен вид. Провирам, тяло между
дърветата и най-после стигам до една полянка, на която успявам да стресна
внезапно появил се пред очите ми горски заек. С думите: „Почакай Скокльо!”- се
опитвам да го накарам да остане. Но явно по-изплашен от мен се скрива с мощен
скок в гората. И тогава ненадейно горската идилия внезапно бе, грубо нарушена.
Ужасяващо в ушите ми се провря висок тон
на недоволно ръмжащи, моторни резачки. Чух как стенат за последно, чупят клони,
с болка падат отрязани дървета. Уви, те никога вече, няма да видят омайния
слънчев, топъл изгрев! Доскоро с изправена гордо корона дърветата са срещали
поклащайки тела вятъра, радвали са се на всеки следващ ден. Сега нарязани грубо
на парчета от дървосекачите, те са превърнати в материал за огрев. Виждам как
ги товарят на камиони, които бълват
свободно, отровните си изгорели газове навсякъде.Нарушена бе чистотата на
кристалния въздух, унищожена тишината, хора и техника създадоха паника в
гората. Птиците изплашени се скриват. Животът замира. Тържествува неразумен,
негово величество човекът. За капак в следващото дере, където краката ми
неуморно стъпват се натъквам на ловци, които са решили, че тъкмо днес е време
да изпробват мерника на пушките си. Пуснати на свобода гончета лаят ненаситно
уловили със сигурност, дирята на бягаща панически сърна. Красотата на гората,
която до този момент успешно блестеше в очите ми угасна, от истина ужасна.
Сякаш сивотата успя да превземе това благословено от бога място. Мислейки че
всичко му е позволено,човекът влиза днес грубо
в гората с цел да замърсява,
унищожава! А дали това си заслужава, внезапно мисъл в главата ми изгрява!
Гората е храм! Тя е живот! Трябва да се пази от нагли бракониерски посегателства!?
Денят, моя хубав ден си е отишъл. Ловците ме спират и
предупреждават. До тук с разходката. Сменяйки походката, ядосан тръгвам
обратно. Без път, цепя направо през гората. Бързам да се измъкна от
стрелбището, което си бяха организирали ловците. Внезапно подплашвам змия
излязла да се попече. Тя се шмугва в храсталака и се скрива от изплашеният ми
стресиран поглед. Шипка спира устрема
ми. Хваща ме здраво в бодливата си прегръдка. Къса дрехата ми. Едва се
отървавам от нея, когато налетявам на глог, който също предяви права, към моята
изнервена особа. „Виж ти! Виж ти!” –възкликвам аз. Значи, все пак гората има
някаква защита. Внезапно за момент, изпитах чувството, че съм натрапник. Да но
другите хора, съвсем спокойно и неразумно унищожаваха безскрупулно, крехката
идилия на гората. Колко неправилно е устроен животът! Едни рушат, а другите които са разумни но малко на брой, се опитват да променят
статуквото, като запазят за поколенията красотата на гората. Уви, това доста
трудно се отдава на еколозите, които усещат безразличието на околните
затормозени от личното си оцеляване.
Най-после с труд успявам да измъкна изморени от бягането
крака на пътеката. Вече е обяд. Мухите в горещината са излезли на лов. Съзрели
достойна плячка в мен, те безжалостно пускат гладни хоботи в стичащата се пот
по гърба ми. Докато се мъча да ги пропъдя в ушите ми с бръмчене пристигна сякаш появили се от нищото, смущаващи
думи, които звучаха така: „Натрапник! Натрапник!”
Горската защита в действие! Дори времето и то реши да
помогне, и се начумери. Явно виждайки грубото посегателство, вятъра помощник
духна тъмни облаци и с мощен неспирен дъжд взе да се бори, отстоявайки правата
на гората. С подкрепата на опасни гръмотевици, времето спешно прогони всички
нарушители. А когато слънцето, най-после показа засмяна и горда муцуна,
тишината пак върна красотата на гората. Успокоени всички животинки изпълзяват,
пак от скривалищата си, за да се порадват на обновения живот в гората. А моя
милост, мокър, но все пак оцелял, най-после стига до началото на града. В този
момент настигна ме полъх на вятъра, който пъхна ледените си пръсти в ушите ми,
и изсъска интригуващо думите: „Тук живееш,
тук е твоето място, човече!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар