На ресторант!

Унесен в спомен по- отдавна отминалото време, когато бях млад и неразумен, внезапно почувствах пристъп на глад. Забравен стомахът ми предяви претенции за нещо повече от вода и кафе. Заслушан в стоновете му, реших да не го мъча повече, а да го заведа на ресторант. Влизам там,  с уверена стъпка и сядам на собственоръчно избрана маса. Млада сервитьорка бърза с действията си, ми се притече на помощ, като връчи в моите ръце добре изписано на български език меню. Погледът ми шарещ вътре в него се спира на „Сирене по-тарикатски.” Стана ми ясно, че тази гозба се приготвя в гювече. Съдържанието на ястието, трябваше да съдържа, сирене, колбас, яйце, домат и не на последно място лук. Отпивам, бавно глътка  от бирата, донесена ми веднага и чакам с нетърпение, гладен поръчаното. То пристига съвсем точно на време, преди да съм преодолял с жаден език, цялото си пиво. Ловкият инструмент в ръката ми вилица, работеща безапелационно установява, че яйцето чукнато най отгоре върху ястието, което трябваше да бъде добре изпечено във фурната е сурово. То се бе разтекло без чужда помощ в цялото съдържание. Бъркам вътре в гювечето и установявам, че липсва лук. През цялото време докато дъвчех полека за да не се задавя, аз си мислех питайки се: „Какво ли е това, сирене по-тарикатски?” Тарикатското тук, бе че лук няма.  Все пак, тъкмо решавам да смутя сервитьорката с въпроса,  който поканен се оформяше в мозъка ми, когато внезапно бях осенен от идея. Ами, че той, негово величество лукът явно се намира в ситно нарязания, добре подпечен, чеснов колбас.Къде другаде може да бъде!? А пък аз бях готов вече почти наежен да отстоявам правата си, като си поискам моето. Очите ми удостоени с очила, не бяха видели нужното, докато  носът, моят добър приятел, успешно бе надушил миризмата на чесновия лук. Браво на него! Не ми се мислеше какъв скандал би произлязъл от ситуацията, ако не дай си боже устата ми не бе устояла на изкушението да се обади. Е, все пак накрая и тя се отвори, не за друго, а за да поиска сметката, която обезпокои скритата кесия в джоба ми. Доволен, недоволен плащам, дори оставям мъничък бакшиш, защото днес само със заплата трудно се живее. Така си постилам килим и за утре. Тогава знам, че отново нетърпящ възражения, гладния ми стомах, ще се обади за да обезпокои краката, които ще го дотътрят в ресторанта. Там ще ме посрещне приветлива усмихнатата сервитьорка с написаното тарикатско меню, от което моя милост ще се помъчи да избере онова ястие, което най малко ще изпразни, вече почти празната скрита  кесия в моя джоб!

В.СОФИН