По-времето на социализма, съществуваше една кръчма с име
„Персо”. След работа вечер, тя се изпълваше с многобройни гласове на прежаднели
мъже, които се отбиваха там за да утолят появилата се неизвестно как жажда.
Това питейно заведение, бе една стара сграда, почти барака, намираща се на
малко площадче, наречено „Легето”.Днес там има нови основи, които стоят и
чакат, човек с пари, който да изгради отново кръчмата. Винаги когато, забързани
краката ми минават от там, си спомням вица, който съм слушал от баща си.
„Един клиент, който бил страстен почитател на алкохола,
всеки ден се отбивал в „ПЕРСО”. Но един
ден, решил да се откаже от пиене, защото всичките му изкарани с пот на челото
пари, свършвали в кръчмата. Както всяка вечер краката му без чужда помощ
цъфнали пред заведението и спрели. Ами сега! Внезапно си припомнил за
обещанието дадено пред самия него. Никакъв алкохол! И за да докаже, че държи на
думата си и притежава воля отминал, тътрейки недоволните крака които искали да
го отклонят от правия път. Едва задминал „ПЕРСО”, когато внезапно бил осенен от
идеята, че най-после, бил устоял на изкушението. Минала мисъл през главата му,
че щом има воля и може да отмине кръчмата, трябва да има и такава, че да се
върне обратно и да се почерпи. Зарадвани краката му бързо направили завой и
нетърпелива ръката му се стрелнала към дръжката на вратата. Влязъл, поздравил с
кимване всички, познати другари по-чашка и веднага поръчал ракия. Разбрал истината, че пиенето трудно се
отказва, но човек щом има воля, може да постигне и някакъв напредък, който ще
го възпре дори за момент.”
И ето ме и мен! Виждам се отново дете, което бе пратено в
„ПЕРСО”, да вкара в правия път баща си.
Той след работа бе открил подходяща компания и пиеше разбира се ракия. Че, то
бирата пиене ли е? Самоковци знаят, че твърдото гориво си е друга работа. Мъжко
питие! И действителност в заведението преобладаваха единствено такива. Това си
бе мястото, където болшинство от мъжката половина, далеч от нежната на
спокойствие всяка вечер пиеше на раздумка алкохол. Истинско мъжко царство, в
което женски крак не стъпваше. Така, че аз влязох, огледах се, намерих баща си
и припнах към него.
-Татко! –казах му аз. –Хайде да си ходим у дома!
-Аха, майка ти те е пратила нали? Я ела седни, седни де! Не
се срамувай! Кажи ми сега, какво искаш да ти взема? Кебапчета искаш ли?
-Искам! –отвръщах аз и забравях, защо съм дошъл. Всеки ден,
не ям кебапчета я! И когато най-после се прибирахме окъснели с баща ми у дома,
майка ми изгубила търпение ни посрещаше с мълчалив укор.
Доста често, баща ми, ме изпращаше в „ПЕРСО” за бира и
лимонада. Снабден с платнена чанта в която дрънкаха стъклени шишета отивах и
купувах поръчаното. Едва влязъл вътре в заведението ме блъскаше мирис на цигари. Дим се стелеше,
необезпокояван из цялата кръчма. Ароматът на тютюн се смесваше с мириса на току
що изпечени на скара кебапчета. Те ухаеха примамливо. Моят алчен нос не издържаше на мъчението и
изкушен поемаше предложеното. Устата също подведена се пълнеше със слюнка.
Плащах за бира по двадесет и три стотинки, а лимонадата, бе разбира се на
символична цена, струваше едва пет. Какво време! Какви цени! Народни!
Днес неусетно пак, се
връщам в спомените си, когато минавам оттам. Пак виждам, скърцащия дървен под,
изпотените лица на мъжете, които водеха неизвестно какъв разговор за мен. Чувам
отново монотонното бръмчене на гласовете им. Усещам, атмосферата. Виждам как се
вие димът от цигарите нагоре към тавана ,смесен с пушека на скарата и разбирам,
че времето, времето без милост е отминало. Но все пак, споменът е тук в мен, и
той е незабравим!
Няма коментари:
Публикуване на коментар