В болничното заведение

Попадне ли човек веднъж в системата на здравеопазването, може да загази без да се усети. Когато този, добър самарянин, ангел хранител, лекарят реши, че трябва да ви пази от стрес, той ви плаши с диагноза според която сте много болен. Изведнъж се оказвате натоварен, най вече психически.. Крехкият ви мозък трудно може да понесе такова отношение и аха готов е, да изпуши.  Отвсякъде сте хванат, като в капан от заобикалящата стресова действителност на  милото ни общество.  Почвате да  усещате, че в действителност сте толкова  зле, и веднага питате личния си лекар, какво да направите.  След мъдрия съвет на медицинското лице, вие който до този момент, не сте и подозирали  болестта си уплашен клеквате. Готов сте на всичко и затова без да се пазарите, съвсем скоро доброволно заемате място в едно от болничните отделения. Там ви обещават, че ще излекуват болните бъбреци на които сте притежател. Те неистово молят за помощ във вашето тяло. И понеже не сте безразличен, към тях, след кратко обяснение, хуквате долу на рецепцията.  Като, почтен гражданин плащате такса за леглото на което, ще лекуват бъбреците ви за три календарни дни. С разписката, мърморейки тихо на глас, от причиненото ви неудобство се качвате горе в отделението. Там ви срещат с думите, че трябва да дадете кръв за изследване. После  пращат вашето тяло в манипулационната стая, където нетърпелива медицинска сестра ви чака. Учуден сте от това решение и задавате според вас справедлив въпрос:

-Извинявам се, но нали вече дадох кръв? Рано тази сутрин ми взеха от ръката!

-Вярно, дали сте, но тук пак трябва да дадете!

-Ами какво! Взимайте тогава ,докато все още има и тече във вените ми! Току виж свършила, какво ще правим тогава? –питате вие, като пациент. Чувствате се примирен. Вече  сте опитно, послушно зайче, в ръцете на лекари, които са ви обещали изцеление. Затова стискате здраво зъби,и давате от скъпоценната червена течност. Тя все още щъка и се намира във вените ви.  Тъкмо решавате след процедурата да хукнете, към болничното  легло, когато внезапно ви подават празна пластмасова чаша за кафе. Мислите , че ще ви черпят такова и чакате да ви налеят. Вместо това напомнят в стресираните ваши уши, че вие като пациент сте длъжен да дадете урина за изследване. Учуден питате:

-Извинете, но нали сутринта дадох?

Сестрата мисли, че искате да изклинчите, избягате от отговорност и ви казва:

-Сутринта си е за сутринта! Сега пак е нужно да дадете! В чашката която стискате трябва да си свършите работата... И после я донесете тук в манипулационната!

И понеже, не ви се спори повече, се запътвате към тоалетната. Там цял облян в пот успявате да капнете с труд, едва няколко капки урина, защото сте имал неблагоразумието преди това да свършите облекчението си. И когато влизате при сестрата, носейки и чашката, тя възкликва:

-Само толкова ли? Нужно е повече!

-Нямам повече, всичко дадох! –Казвате вие, почти обиден.

-Е добре, после ще дадете! Вървете и лягайте в определеното  легло!

-Най-после! –възкликвате  облекчен и бързо се мушвате под завивката. Тъкмо си мислите, че повече няма да безпокоят с процедури тялото ви, когато в стаята влиза медицинска сестра и чевръсто приковава вас, към система вливаща във вените ви разтвор. Принуден сте да лежите на гръб и пъшкате от неудобство. Но, сте там за да ви лекуват. Трябва да търпите. Гледате в разтвора от банката, която  влива във вените капка по капка в жилите ви, и ви минават притеснителни мисли. „Дали пък съм толкова зле? Сигурно!” След като всичко успешно се е вляло в тялото, чакате с нетърпение пристигането на сестрата. Уви няма я! Няма кой да ви спаси от неудобното положение. Молите горещо съседа до вас, също болник да провери къде се е запиляло медицинското лице. Най-после мърморейки недоволно сестрата пристига и ви освобождава от оковите на системата. Решавате, че вече е крайно време да ви оставят на мира. Уви! Едва благословена дрямка неизвестно как, се вмъква и затваря очите ви, когато безпощадна сестрата идва отново. Този път носи спринцовка и решава да я изпробва тъкмо във вашата, тънка кожа.  С рутина бодва иглата, тъкмо отзад на онова място, на което скоро няма да можете да седнете. Охкате и проклинате съдбата си, но търпите. Обръщате  се към шкафчето до вас и изумен съзирате, че са ви оставили три хапчета. Принуден сте бързо да ги преглътнете и за да не ви горчи много, пийвате от бутилката с минерална вода, която предвидливо сте  донесъл. И така трите дни за които  като честен и почтен гражданин сте заплатил трябва да издържите. Тези експериментите които провеждат с вас, не ви харесват, но все трябва да търпите. Всичко се върши в името на здравето. На вас вече ви се струва, че ще се почувствате по-зле, отколкото добре. И за да се разсеете излизате в коридора и хвърляте поглед отвън пред болницата, защото ушите ви са чули клаксони на автомобили. Гледате изписват млада майка със сукалче на ръце. Отвън сякаш е сватба. Дошли са с музика хора, радват се. Нов човек се е родил. За какво? За да се мъчи! Или да харчи парите на баща си!? Кой знае!? Едва  заминали те, вие хвърляте жадно поглед към реката Искър.  Обут с ботуши риболовец е хвърлил кука с червей в близкия до вас вир. Целта му е да хване нещо. Уви! Знаете, че риба няма. Отдавна е изловена. Но може би рибарят е решил да изкъпе стръвта на куката си. Да намокри червея и по-този начин, самия той да  облекчи себе си ,от всекидневно заобикалящия го стрес.

На следващия ден, рано сутринта, точно в шест часа, ви събужда новата смяна. Друга по-чевръста от снощната сестра, ловко поставя система в гладните ваши  вени. И докато се опитвате да отворите уста в прозявка, бодва острата игла на инжекцията в изтормозеното ваше тяло. Не забравя, да натъпче в нея и полагащата ви се порция, горчиви хапове. И когато най-после с мъка става девет часа сутринта, лекуващите лекари минават на визитация.  Докато ви разглеждат с любопитство, нареждат на сестрата на какви манипулации да бъде подложено опитното зайче, което сте вие. Обзет от лека дрямка,  отваряте очи разтърсван от медицинско лице, което ви праща на рентген. Минавате и през ехограф. Всичко, което правят с вас  е с цел. Вие, пациентът не трябва да скучаете през деня в отделението и да мислите унило за болестта си. Трябва да се движите. Движението било здраве. Това, поне втълпяват лекарите у вас с усмивка. Но вместо да мислите за болестта си, вие се чудите, защо стомахът ви е празен. Сигурно, защото за закуска сте хапнали едва, филия сух хляб, намазан с маргарин и толкоз.  Но вие сте пациент, който трябва да бъде лекуван, а не хранен. Не сте в почивен дом. Нямате право да се охранвате, особено за чужда сметка. Пък нали ви дават хапчета. А и системите, които щастливо тялото ви поема, казват, че засищат. Какво може да искате повече? Гледайте  през прозореца безплатно, как се лови риба от реката Искър която липсва във водата и успокоявайте стреса си от своя страна. Благословена вечерта тъкмо пусна, мрака на нощта, когато най-после съпругата ви идва на свиждане. Тя носи в чанта, храна за куркащия протестиращ, ваш гладен търбух. Грижи се съпругата за вас, защото от тези експерименти, които провеждат, като нищо тялото ви може да хвърли фира. Когато половинката, съпругата си отива, влиза отново сестрата и без жалост, пак ви подлага на изпитание. Системата отново хваща тялото ви в менгеме. Спринцовката алчно се впива злостно, отзад на едно и също място което не е още претръпнало от болката. Но благословен деня, новия най-после, щастливо идва. Когато ви изписват съобщават в нещастните ваши настръхнали уши, че вече сте излекуван. Вие обаче мислите, че и преди си бяхте супер. А сега, как така, нали цялото тяло ви боли от издевателствата на иглата. Вече почти се чувствате, като мазохист. И като такъв решавате да измъчвате почти празната, своя кесия. Измъквате последните пари насила от нея и черпите лекуващия  персонал с бонбони и сладки. Доктора, който е имал щастието да се запознае с тялото ви, измъчвайки го изписва за вас, камара нови хапчета за вкъщи.  Явно целта му е да не останете гладен. Тъкмо решавате да хукнете спасявайки се, когато лекарят ви спира отново и нарежда след десет дни да дойдете на контролен преглед. Кимате с глава и обещавате, но вече знаете, че няма да дойдете. Та нали ако се излъжете и пристъпите там, ще теглят кръв, ще искат урина. Тялото ви пак ще бъде подложено на изпитание. А и пари нямате повече. Как ще платите нова такса за леглото на инквизицията!?  То знае се, ще ви чака нетърпеливо и с радост ще ви посрещне. Щом гмурнете тялото си в него, ще изскърца доволно пред чувствайки агонията ви.  Панически се сбогувате със съседа по-легло и се изсулвате едва ли не тичешком навън.  У дома нетърпеливо съпругата ви чака. На вратата тя ви среща  усмихнато с думите:

-Камара работа има вкъщи, а ти мързеливецо си почиваш в болницата, сякаш си на пансион!

На думите на благоверната не смеете да отвърнете. Без да възразите и за миг, поемате бърза натрупаните домашни задължения. То се знае, че тялото ви боли и протестира,  но вие не искате, изобщо да си помислите за връщане в болницата. Все пак трябва да им се признае на лекарите. Постараха се, така че не остана здраво място по-вас. Целият надупчен, като решето, гълтате предписаните горчиви хапове и си мислите, за онова време, когато бяхте млад и нищо не ви измъчваше. Уви времето безскрупулно  отне всичко от вас, младостта и здравето. Остави  само болките  по тялото. Най-важното обаче въпреки всичко, е човек да остане докрай оптимист. Нека си боли! И какво? Щом боли и чука, значи сте жив! Всичките тези процедури извършени с вас ви подтикват да мислите, че изобщо не сте болен. А и скоро такава налудничава идея няма да мине през главата ви. Все пак целта на лечението е такава, да забравите изобщо, че сте болен.

В.СОФИН