Наказанието, като част от възпитанието в училище!

Едно време, имах честта да бъда ученик, който бе наказван с цел възпитание. Често пъти бях вкарван в лоното на подчинението. Когато ме спохождаше нещастието и унесен вън в игри закъснявах от междучасие и нахлуех, като гамен в класната стая, изплашвах почти до смърт учителя си. Впечатлен, лишен от скрупули, той ме  наказваше. Моето крехко все още тяло биваше принудено да стои право до стената през целия час. Добре, че той бе в рамките на четиридесет и пет минути. Понякога, когато заигравах с другарите  в клас, забравях, че звънецът е предупредил моите уши за идването на учителя. Той влизаше в клас и веднага ме хващаше в поредното нарушение. Мой приятел съученик, тъкмо бе успял да обърне кошчето за боклук, върху моята нещастна глава, когато отново бях заловен. Учителят лишен от жалост тогава, докопа ловко без усилие двете ми изплашени уши и с мощно дърпане, им докара пурпурен цвят. За капак ми нареди на следващия учебен ден да не стъпвам в клас без баща си. Опитах се вкъщи да обясня какво е станало, но въпреки всичко се оказах аз виновен. Щом учителят твърди това нещо, кой е баща ми, та да го оспори. С веща бързина, без капка колебание той хвана ухото ми, моето бедно ухо и го дръпна нагоре, явно с цел да порасне. Не дай си боже, някой от нас учениците, ако забравеше да се яви в час с написани домашни. Биваше наказван с тетрадка в която трябваше безброй пъти да впише едно и също, а именно, че за в бъдеще ще бъде добър и няма да забравя да решава задачите си. Но разбира се, че това не бе всичко.Когато веднъж щастливо ни заведоха в столицата с цел да посетим, няколко музея, отново моя милост бе сурово наказан. Загледан в експонатите изложени във витрината, внезапно почувствах остра болка. Познайте къде? Пак моите нещастни уши пострадаха. Учителката безскрупулно ме бе хванала в здравите си ръце, истински клещи и дърпаше слуховият ми орган, сякаш бе нейна собственост.  При това наказанието ме сполетя не за друго а защото се оказах любознателен. Нали за това бях в музея да видя, прочета и се порадвам на изложените експонати. Уви!  Бях нещастно изостанал от групата, „стадото”и почувствах върху себе си истинска буря оформена от учителката, която неизбежно успя да изтика сълзи от очите ми.  Ако някой от нас учениците тогава забравеше да се подстриже или да отреже ноктите си го сполетяваше, пак сурово наказание.  Биваше „помилван”с ножица която грубо оставяше белези по главата. Здрав пердах отнасяше ученик, който имаше наглостта да пуши. Такъв индивид заловен сръчно от учител не можеше да иска и чака милост. Ако пък случайно някой от нас тръгнеше по кривата пътека и забравеше да яви физиономията си в училище, направо биваше изключван, като недисциплиниран елемент. Спомням си и показалката на учителя, която освен да показва, бе създадена и да ни наказва! Нашите детски ръце, тогава често опитваха вкуса на болката. Въпреки всички тези неприятни издевателства върху нас малките опитни зайчета, все пак бяхме щастливи. Щастливи, че научавахме нещо. Истината за живота и как да го борим в бъдеще с охота! Днес се мъчат на компютри, и понякога, току виж превърнали се в прости „мутри”!

В.СОФИН