-Как я караш човече? Запитал един човек срещнат стар
приятел.
-Карам я на спомени! Друго нямам!
-Как така друже?
-Ами като свърши пенсията, още през първата седмица и
минавам на спомени. Сещам се тогава, че когато взимах някога заплата, тя
стигаше. Дори успявах без трудности да заделя някой лев за някоя своя прищявка.
Днес като се разплатя с вересията, като взема лекарството без което не мога и
платя тока и водата, оставам само на сух
хляб. Тогава отнейде изплуват неканени стари спомени. Спомени за
времето, когато бяхме млади, усмихнати. Тогава имаше за всички нас, работа,
хляб и пари. Вярно редяхме се понякога на дълги опашки, но това не пречеше на
общуването помежду ни. Днес дори едно добър ден не могат да чуят старите ми
уши. Всеки се е увълчил и затворил в себе си. А тогава имаше забави. Имаше
пейки в градинките, които не се чупеха нарочно. Ходехме на кино. На театър.
Днес без пари и телевизия не можеш да погледнеш. Какво твърдеше някога поетът
Вапцаров в стихотворението си „История”?
Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде...”
А ние плюехме намръщено
На оглупялата им мъдрост.
Оказва се, че старите са били прави. Пък и кой да
предположи, че ще се върнем пак там, откъдето тръгнахме с надежда. Надеждата,
че утре живота, ще дойде по-хубав и от песен! Кога? Времето отдавна изтече за
нас! Уви! Старостта не прощава никому! Затова и аз старче, докато все още дишам,
мога да се порадвам на спомените си, които все още ме спасяват от мъката
проникнала в душата ми! С тях успешно храня себе си, до следващата пенсия,
която в скоро време знам не ще стига дори за коричка хляб!
Човек звучи гордо! Но роб, роб е с наведен ниско лоб! Уви,
чак до гроб!
Няма коментари:
Публикуване на коментар