неделя, 7 септември 2014 г.

Малкият бунтар



Сякаш, беше вчера! От малък по-природа съм бунтар. Тих и скромен с инат огромен! Не търпях несправедливостите на живота и им се противопоставях доколкото можех. Бях в четвърти клас, когато караха моите още неукрепнали ръце да се трудят. Бе едва началото на октомври. Всяка година по-онова време бяхме принудени да ходим на бригада за събиране на картофи. Така да се каже, бяхме необходимата помощ в селското ни стопанство. Сутрин автобус взимаше празните кофи, които стискахме здраво в ръцете си и заедно с нашите детски тела с успех ги изплюваше на нивите с картофи. Те се намираха в местност с името „Ръжана", която бе близо до града ни. Там има една примамлива рекичка, която тогава криеше във водите си не малко речна риба. Кротушки, пискали, лишанки, та дори и мрени кротко шаваха в подмолите, необезпокоявани от никого. Изкушени ние децата се опитвахме да ги ловим с голи ръце. На мен това ми се удаваше, повече отколкото събирането на картофи, затова намислих вместо да се прибера, като всички други деца у дома си, да остана на риболов. За целта, дори примамих един мой съученик, да ми прави компания. Тихи, като уплашени мишки се скрихме в храсталаците, които изобилстваха близко до рекичката.Изчакахме автобуса да си замине, който на идване, бе изплюл с успех и втората смяна ученици.Със същата цел! Да опитат щастието си в труда! Усърдни с вещата помощ на учителите, те хукнаха нетърпеливо към нивата и заровиха ръце в картофената реколта. А аз и приятелят ми Стефчо, пъхнахме зажаднели ръце в рекичката и започнахме риболовното си приключение. Не щеш ли, нашите възторжени възгласи, бяха уловени от опитното ухо на заместник директорката на училището, която обикаляше тогава наблизо. Извика ни и попита, защо мързеливци, като нас не помагат в събирането на картофи, а се крият в храстите. Честно и отвърнахме, че вече сме вършили тази работа, защото сме от първата ранна смяна.  Като чу нашето изявление, другарката директорша почервеня от гняв. Пипна в силните си ръце, нашите нещастно щръкнали, детски уши. Те се предадоха без битка и бяха изтеглени съвсем жестоко. След това, без да се церемони с нас, ни заповяда с глас нетърпящ възражение да вървим при трудолюбивите и послушни деца да събираме картофи. С насълзени от обида очи ние, тръгнахме в оказаната посока. Обаче, щом се скрихме от погледа на другарката директорша, аз възроптах и накарах съученика  Стефчо да си вървим у дома.  Понеже съм убедителен, много скоро потеглихме пешком към Самоков по шосето, с вещата помощ на краката си. Когато стигнахме в града и до река Искър, отново бяхме обзети от риболовна треска. В ловките си ръце успешно хванахме няколко чоча /местна риба, приличаща на морско попче, но по-малка/ и след като умората най-после ни налегна, решихме да се приберем по-домовете си. Пък и наближаваше 18 часа вечерта. Уви! Видял рибата в моите ръцете, баща ми вместо да ме похвали, мен гордеещият се с улова си, без скрупули пипна моите нещастни уши и започна да ги дърпа. „ Какво им става на възрастните? Все ушите дърпат! Явно те са виновни, защото не слушат какво им се приказва!” –такива мисли минаха, тогава през главата ми преди да зарева от почувстваната несправедливост. И за в бъдеще, често изкушен ходех за риба, но се стараех да не разберат, родителите ми, защото бедните ми уши, отново щяха да бъдат подложени на жестоко изпитание. Това не значи, че не ги дърпаха от време на време. Все пак, нали по-природа съм бунтар!?

В.СОФИН  

Няма коментари:

Публикуване на коментар