Когато интернет го нямаше...

                    Когато интернета все още не бе, пуснал коварни пипала у нас

  Днес  лежи самотен, в кутия сладоледа, мръзне във фризера и се топи от мъка. Топи се от мъка, защото няма желаещи да го вкусят. И как ще има, когато през това време все някой от нас хората, трябва да кисне очи в компютъра, да зяпа картинки и да споделя с приятели, какво го вълнува във фейса: политиката ли, модата ли, лъжата ли, нещастието или щастието на други люде по света или може би е втренчил очи във виртуален клуб за запознанства!?

А колко лесно и приятно беше едно време…!

Нямаше ги всичките тия измислени днешни глупости, но имаше видео касетофони и филми на касети, закупени от битака. Киното тогава беше замряло. Скрито в миша дупка то се опитваше да диша, но само хората от по големите градове на страната ни се събираха заедно в салоните, за да обогатят културата си или за да се срещнат Ганчо и Галя.

Колко лесно беше, нали приятели?

Канехме девойката, тази която сме си харесали,  на филм, който гледахме заедно на видео касетофона ни.  Ако се окажеше срамежлива, можеше и в нейния дом да вземем откритието на двадесети век.  Там на родна почва, тя се чувстваше по спокойна и съответно по-сговорчива, да не кажем податлива. Пускахме да се върти лентата на касетата и някакви китайци във филма, почваха да се гонят и дори бият, като се стараеха да покажат в невярващите наши очи, така нареченото бойно изкуство за самозащита конфу.

Ние тогава, обаче бяхме млади и напористи. Не сваляхме впечатлени очи от момичето.

„Нека си гледа!” –казвахме си и дебнехме. Дебнехме като ловец, видял внезапно плячка. И когато унесена в екрана девойката се засмееше, пристъпвахме към действия.

Ненадейно ръката ни се озоваваше на коляното и, което точно тогава изглеждаше в очите ни, толкова великолепно и съблазнително, че не устоявахме и почвахме нежно да го мачкаме. Ако момичето унесено продължаваше да зяпа на екрана китайците, които се правеха на маймуни, скачайки по дървета или къде ли още не , пристъпвахме към по сериозни действия. Примъквахме се тихомълком, още по близо до нея с цел да вдъхнем аромата от косите и, в които неизвестен  парфюм упорито дразнеше ноздрите ни. После пъхахме изгладнелия си нос в нежното вратле на девойката и ушите, нашите уши щръкваха от удоволствие. Донякъде ни се получаваше. Ако момичето на домогването ни продължеше да се смее небрежно, като дете което е видяло интересно оцветен балон, тогава ставахме по-смели и дори настъпателни. Леко посягахме към новата и блузка с която тя се опитваше да ни впечатли. Целта ни беше, уж да закопчаем  най-горното копче, което неизвестно как, тогава се беше откопчало и показваше на невярващия наш поглед, нежна и особено красива в нашия поглед, лебедова шия. Вместо да осъществим тази безболезнена операция, ние с нашите предателски омекнали пръсти се осмелявахме да откопчаем и другите по-срамежливите копчета, които като верни стража пазеха до онзи момент бялата гръд на девойката. И когато ни се стореше, че всичко ще стане от хубаво по-хубаво и за двамата, тогава точно в оня наш, сюблимен момент в стаята където се бяхме усамотили се втурваше майка и, носеща кекс, кафе или безалкохолна напитка, тогава нашата сътворена с труд идилия свършваше безвъзвратно. Смутена девойката оправяше къдриците си, а Ние се отдръпвахме, сякаш опарени от нагорещена печка. За капак и бузите ни предаваха. Червения цвят избиваше навсякъде. Дори челото ни аленееше цялото в пот. Сконфузени ставахме и си тръгвахме изпратени от поруменялата , като нас от срам девойка. Обещавахме и на следващата среща да гледаме отново съвместно филм, но този път в дома ни на спокойствие. Когато пристигахме на родна почва, взимахме веднага крути мерки. Пускахме филма на видеото, но пускахме в бравата на вратата от стаята ни и ключ, който недвусмислено говореше на нашите живи тогава родители, да не ни безпокоят. Друго си е у дома. Спокойствие и подтик към действия.  Много по лесно се осъществяват мечтите.

Тоя път си позволихме да пуснем тийнейджърски филм със интересно заглавие: „Развинтени гайки!”

Съответно веднага се включихме и започнахме да отвиваме. Гайките де! Паднаха скъсани копчета в опит да защитят, паднаха дрехи и разбира се задръжки. Младост! Във вените нашите и на двамата, течеше огън.

Така беше някога. А днес? Интернет измами, картинки за развлечение и празни ръце. Речем да погалим момичето на мечтите ни, но плъзваме ръка по-студения като лед монитор. Вместо да сгреем лапи и вдигнем телесна температура Ние настиваме. После се знае Аптеки, хапчета, неприятности.

Ех, хубаво си беше старото избягало безвъзвратно време! Уви! Днес все по трудно трябва да се нагаждаме към новото, което уж създава връзки, но те приятели са илюзорни. Нито можем да ги докоснем и погалим, нито помиришем. Единствено и само ни остава за успокоение въздишката.

Вперили  невярващи самотни очи в монитора, продължаваме да се заблуждаваме, че това е то, бъдещето. А демографския срив в държавата ни? Нека, те неуките раждат. Нали за това им се дават безвъзмездно помощи

Е това е всичко приятели!

Какво било, било. Какво ще бъде, какво ще стане, както обичам да казвам и пиша накрая, единствено и само времето знае…!

В.СОФИН