На маратон в Рила

Месец преди маратона всички кандидати за участие, тръпнат от желание да раздвижат краката си, за да им докажат, че са наистина бързи.  Но когато състезателят застане на старта, често бива обзет от червея на съмнението.Колебае се дали да пусне тялото на свобода и да го изтощи неимоверно или пък да направи най-лесното, просто да се откаже. Но ето, че вече е платил таксата за участие и заедно с други таланти като него е застанал на старта. Месец преди да се впусне в тази авантюра е тренирал редовно до пълно изтощение всекидневно. Естествено е да си мисли, че е най-добре подготвеният. Затова вярва, че му се полага по-право първото място, което ще докаже на невярващите, че е успял да направи рекорд, който хората дълго ще помнят.

Но когато маратонското бягане на 21 километра се окаже планинско и наклонът на краката особено труден, тогава не стига само желанието. Дори и подготвен отлично състезател може да се откаже. Някои от по -разумните го правят точно преди тръгване и си спестяват усилията, да не им стига въздуха по -време на състезанието. Други неподготвени добре, рухват внезапно нечакано, дори за тях. Но истинските волеви бегачи, калени в многобройни състезания и преживели хиляди спортни битки по различни маршрути, поемат по трасето с усмивка. Много скоро обаче щастливата им физиономия се скрива, защото езикът изморен от жажда, кара състезателя да търси вода.  Челото, гърба и всичко по-него, лепне от появила се злорадо пот, която се стича, капе небрежно по пистата и я прави особено хлъзгава. Изморени участници в планинското бягане, често стават жертва на нея и падат като презрели круши. Показали инат обаче,  те бързо се изправят, поемат въздух като за последно и отново скачат напред по-пътя към славата, като преодоляват успешно малки потоци, камъни, дървета и много други препятствия. Лоша шега обаче изиграва наклона нагоре към върха на планината. Той не може да бъде подминат и участниците се задъхват неимоверно. Някои от по- емоционалните, почват да хълцат в труден опит да поемат от редкия свеж въздух,в който орлите се чувстват така свободни. Други пък, са със сълзи на очите, огън от болки в петите от остри камъни, които сякаш стоят нарочно небрежно порасли тъкмо на трасето за бягане. Краката реват. Тялото плаче, обзето от пот. Главата чука от болка, но мисълта на спортиста е ясна. Победата е така близо, почти може да се докосне, но е нужно още едно усилие, последно до върха на Мусала. Трябва да се изстрада, да се хване, заедно с медала. Иначе казано, защо толкова усилия и пот да се полагат за да се строшат краката от бягане в планината, ако там на върха не стои първото място. Лесно е да се каже и напише, но съвсем трудно да се осъществи.

И ето финалът очертан с лента в бяло и червено лежи пред упорития бегач, който пък изобщо не подозира за него. Пресича го и продължава напред  сащисан от жегата или със сигурност, умората. Не чува думата на съдията, който вече е засякъл времето на пробега му и скромно му казва да спре. Уви! Ушите на атакуващия славата са отказали. Когато най-после състезателят се опомня, той се вижда вече извън трасето, потеглил безславно към хижа Грънчар. Това естествено спира устрема му и го връща отново на върха. Най-после търсещи очите му съзират лентата лежаща скромно пред прага на наблюдателницата на Мусала. Ядосан донякъде състезателят обвинява съдията, който вече отдавна е засякъл времето на пробега му, че не го е спрял навреме.

-Трябваше да  ми изкрещиш! В тая навалица изобщо не видях финала.

После успокоен донякъде пита:

-Водичка има ли? Нали това е подкрепителния пункт?

Наливат му в пластмасова чашка за кафе, която изморения от пробега участник, изпива бавно на малки глътки, наслаждавайки се изцяло на свежестта на водата. След като благодари за утоляването на жаждата, състезателят тръгва бавно надолу по-пътя, където го чака почетната стълбичка. Но това е, ако все пак е успял да се справи по-добре от конкуренцията дишаща прах отзад зад петите му. Или казано, ако е преборил времето. А всеки знае, че то трудно се дава, особено ако състезателят е все още много млад и неопитен.

Някои от по-опитните бегачи, дори си водят домашния любимец, кучето, което изплезило от зор език ги следва без да мърмори, лае и недоволства, чак до финала. Но знае се, на него няма да му дадат медал, просто не защото не е заслужило а защото, не е човек. Все пак маратона е само и единствено създаден за хора. И това, ако не е дискриминация. Уж животните имали права, а се оказва, че нямат. Може би някога на друг маратон първо, ще наградят нестандартните бегачи, като кучето следвало безрезервно с вяра стопанина си чак до финала. Домашните любимци, все пак са винаги до нас и имат място под слънцето, защото са част от майката земя, която с радост храни всяко живо същество!

 Накрая казано честно, браво заслужават всички, решили да покажат силата на петите си, и неукротимия български дух, който все още е тук, устоял на напъните на времето, което упорито често играе по-нервите на всички нас.

В.СОФИН