Мъча без жалост времето и то ме
връща отново там в Г Д Р. /Германска Демократична Република/
Виждам пак берлинското метро в което, тогава пътувахме със
съпругата на меден месец на екскурзия. Там
се случи нещо, което ни накара да гледаме на света по различен
начин. На една от спирките влезе момче,
с тъмен цвят на кожата. Може да е бил студент. Не знаехме това, но бяхме
изненадани, когато неизвестно откъде се появиха двама с бръснати глави и се
нахвърлиха върху му с юмруци. Изглежда
през онази 1989година, расизмът не бе изчезнал, защото тогава, все още занимаваше
мозъците на хората с мисълта, че единствено белия човек има право да пътува с
берлинското метро. Около нас местните
стояха безразлично и никой не помръдна пръст в защита на човека от Африка с
различен цвят на кожата. Самия аз също
не събрах кураж да се намеся. Медения месец тогава оказваше особено влияние над
мен, защото бях загрижен най-вече за съществото до мен с къдрави коси и нежна,
дяволита усмивка. Явно влюбен не можех да отхвърля погледа си от нея. Все пак
на следващата спирка битото момче бе принудено да слезе разкървавено и със
сълзи на очите. Какви егоисти сме хората. Мислим единствено и само за себе си.
Такива мисли минаха през главата ми тогава, когато намерих сили да въздъхна
облекчен, че случката е приключила.
Въпреки това, споменът от нея все още тлее жив в сърцето ми.
И ето ни вече, настанени в двореца „Екберг” намиращ се в
град Дрезден до плавателната река Елба. В големия двор с прекрасна градина,
тогава цъфтяха през юли ухаещи разноцветни рози, които съвместно с други цветни
храсти пръскаха свежия си аромат навсякъде във въздуха и вкараха мислите ни направо
в рая. Красив фонтан оформяше в двора, уникална гледка. Отстрани по-река Елба
плуваха неизморени от нищо корабчета, които даряваха радост на всички и
настроението ни щъкаше задоволено от красотите ширнали невероятни гледки пред
нас.
Когато вечерта настъпи и луната срамежливо показа сребърния
си лик, тогава внезапно блеснаха и светлините от двореца „Екберг”, който
безсрамно ни покани долу в някогашната изба, където се провеждаха по-онова
време на денонощието дискотеки за всички желаещи. Мераклии за танци не
липсваха, затова и ние със съпругата ми, съвместно с колежката и се втурнахме
във вихъра на изживявания, които останаха да тлеят в нас за цял живот.
Наредени, като спортисти пред старт, един до други поръчахме питиетата си за
вечерта. Устата ми не знаеща какво е срам, се опита грачейки на развален
немски, да поръча водка. Вместо това пред мен се появи чаша пълна с някакъв
коктейл. Оказа се, че там не сервират чисто питиетата. Изобилстваха всякакви
алкохолни коктейли, съставени с различни съставки, които придаваха съвсем
различен вкус, както на водката, така и на джина. Устата ми несвикнала на такъв
тормоз вместо да се гаври бавно с питието го нагълта наведнъж. Сякаш
безалкохолното изобилстваше вътре, защото водката не се усещаше почти. Всичко
мина набързо изпито по-руски. Развеселен
дали от липсващия алкохол или от мисълта, че тогава бях млад и на меден месец ,припнах
към дансинга, където незабавно взех краката под контрол. Разбира се, не забравих да поканя учтиво и двете дами до
мен , съпругата ми и нейната колежка на бушуващото
тогава,във вените и пълнещо с звуци
ушите, диско.
На следващия ден, когато трезво, наспало се
слънцето влезе немирно през прозореца на стаята, където спяхме и погали,
къдрите на съпругата ми с топлите си лъчи и очите наши ококорени се разтвориха,
разбрахме, че е време за нови приключения.
След задължителните посещения по-музеите, които не бяха никак малко,
вечерта се впуснахме, като побъркани по-магазините. Освен оригинални чаши за бира, които още красят
витрината на секцията у дома, взехме с помощта на марките и комплект вилици,
лъжици, големи, малки и ножове за месо към тях. Естествено не издържах, когато
погледа ми се закова безпомощен на джобните сгъваеми ножчета, оборудвани като
швейцарските, с пиличка, ножичка, трион, шило и отварачки за консерви и безалкохолни
питиета. Не забравих да купя впечатлен и
електрическа машинка за бръснене, която подарих на баща ми у дома. Решила да ме
нагласи съпругата ме облече в нов панталон и колан. Не забрави да нагласи и
краката ми в модерни за времето летни сандали с марката „Саламандър”. Цялото това придобито благодарение на местната
валута богатство, доброволно скочи в пазарската ни ново закупена чанта.
Стана ми интересно, когато разбрах, че един човек от нашата
група екскурзианти е дошъл, не да разглежда местните забележителности а да
обиколи магазините за техника. Беше успял да вземе различни по-големина листа
за триони, ножовки и какво ли още не. Беше
особено доволен, когато ми заяви, че техниката на германците била с
изключително доказано в света качество. Това естествено убеди и мен, защото се
предадох пред чифт електрически клещи, които и днес ми помагат достойно у дома.
Разделихме се с добри чувства и с насъбрани позитивни
спомени от Дрезден и двореца „Екберг” и изящния му парк. Благодарение на нашия
нов приятел автобусът „Икарус”, стигнахме до следващия планиран в екскурзията град,
„Вайсвасер”, който на български се превежда „Бяла вода”. Навярно носи името си
от многобройните фонтани с игриви водоскоци, които пръскаха в изобилие водата в
шадраваните, която се пенеше и изглеждаше като разцъфнали бели цветя. Всичко
това правеше, изключително красив целия град , като караше очите ни, постоянно
да сълзят от удивление. Благодарение на фотоапарата закупен в Берлин
запечатахме изцяло времето тогава и снимките оцелели до днес, са готови винаги
да върнат с чувства спомена у нас.
Отскочихме и до близкия град „Котбус”, където разгледахме с подобаващ интерес
центъра на който също бликаше фонтан. Безсрамно той успешно отклоняваше, погледите на
преминаващите покрай него хора, упътени към големия централен магазин.
На 12 юли1989година по-време на медения месец, посетихме и
особено красивия дворец „Бранитц”. В няколко от стаите му вътре бяха
разположени интересна колекция от миди, рапани и раковини, дар от морета и
океани. Всичко това бе събрано с любов от цял свят и показваше могъществото на майката
природа, която всекидневно ни очарова с многообразието си, което няма край. Отвън около двореца „Бранитц” освен цъфтящи
храсти и цветя, които мамеха тогава като с магнит погледа ни с багри, растяха и
различни видове гъби. Освен обикновената сърнела, която изобилстваше, компания
и правеше необезпокоявана от хора и животни и масловката. Уникален хълм направен във формата на египетска пирамида примами краката ни, по-стълбите направени в нея.
Когато нетърпеливи, обзети от вълнение качихме върха,очите ни с изненада обхванаха цялото очарование на парка. От едната страна се виждаше невероятно езеро,
което предлагаше пред всички удивени погледи изящна без вълни, съвсем тиха водна
плът. С помощта на малко ,но изключително красиво мостче, се стигаше до уникално
островче, където очите ни зарадвани, срещнаха великолепно украсена разцъфнала
градинка. Цялата тази приказна идилия от която всички бяхме очаровани свърши,
но красивите моменти се запечатаха завинаги подредени у нас и са готови да
избликнат при желание.
В няколкото ресторанта,
където обядвахме всеки пиеше традиционната немска бира. В огромни чинии
поднасяха месо и червено сладко брюкселско зеле. Докосването до местната кухня
също се оказа впечатляващо за нас българските екскурзианти. Под всяка сервирана
с любов чаша или чиния стоеше уникална салфетка с лика на заведението.
Съпругата ми, която се оказа върла колекционерка и до днес пази всички тия
реликви, като спомен от медения месец на който, ме бе завела. В градовете „Котбус” и „Вайсвасер”/
Бяла вода/, където бяхме настанени в
местни хотели имаше хладилници в които освен традиционната минерална вода не
липсваше и газирана такава. Тогава у нас, такава не бе на мода.
Често погледите ни тогава, объркани се спираха на
присъствието на войничета от С С С Р/сега Русия/ и се чудеха, защо окупацията
там, продължаваше вече толкова години. Всичко изглеждаше, като че ли войната
втората, не си бе отишла. Но на ход
тогава бе,жива и върлуваше епидемията на студената война и берлинската стена, разделяше
приятели и роднини от Източна и Западна Германия. Годината естествено беше
1989. Няколко месеца по-късно разделена страната се обедини и всичко се
промени. Но това естествено е друга история.
А ние тогава през юли се сбогувахме с нашата чаровна екскурзоводка
Инга и поехме към летището благодарение на приятеля ни, автобусът „Икарус”.
Както преди тръгване, така и тогава на изпроводяк, не бързах
да се наредя на опашката пред граничния контрол. Искаше ми се по-дълго да бъда
там на немска земя, да зяпам и запечатвам в себе си видяното, което щеше да
идва у мен понякога, истинско само по-време на сън.
Когато с натежало от сбогуването сърце се придвижих последен
от групата ни по пътеката, внезапно пред моя милост изникна млад въоръжен
полицай. След като ме накара под дулото на пушката, да го последвам, а и нямах
друг избор освен да слушам, бях принуден
да вляза в една кабина, където невярващи ушите ми чуха думите: „Хенде хох”,
което на български означаваше да се предам безславно. Вдигнах нагоре ръце
разперени в знак на примирение и бях претърсен ловко с помощта на специален
уред, който тогава ми заприлича на палка. Въздъхнах облекчен донякъде когато
обиска приключи. Мозъкът ми бавно асимилираше станалото, когато внезапно
проумях, че „дойчовците” /сиреч немците/, ме бяха набелязали за терорист. Все
пак донякъде имаха право да се усъмнят. Не стига, че бях последен от всички в
групата , но и тогава постоянно въртях очи навсякъде, като подплашено от остен
добиче. Зарадвах се че бях проявил благоразумие въпреки несъгласието у мен,
когато булката ми настоя всичките закупени, ножчета да влезнат в куфарите. В
джобовете ми освен няколко останали за спомен пфенига /дребна монета, като
стотинката/ нямаше друго. За момент ме обзе паника. Ако все пак бяха открили
нещо компрометиращо в мен, като нищо щяха да ме задържат. Естествено погледа ми
с жал щеше, да изпрати булката за България, а аз несретника със сигурност щях
да се порадвам, още малко на немска гостоприемна земя.
Много скоро, обаче напълно свободни се озовахме на седалките
в самолета , където безжалостни коланите блокираха по-нататъшните действия на
телата ни. Поканените страхове в мислите на главата ми тогава, никнаха отново,
като отровни гъби. Явно съм имал някакво вътрешно предчувствие, защото щом
наближихме летището в София се оказахме в центъра на мощна буря. Около самолета,
звучно пляскаха с електрически ръце светкавици и се лееше дъжд, като при потоп.
Обаче за наш късмет, докато изплашени очите, започнаха да се предават премигвайки
и дори, да се пълнят със сълзи и мозъкът ни отказваше да се подчини на видяното,
успяхме да кацнем без препятствия на летището. Следващия идващ самолет разумно,
бе отклонен за Варна, където нямаше буря.
Бе доста рано
сутринта но въпреки това,намерихме такси, което ни откара в „Западен парк”,
където живееше тогава лелята на моята булка.
Успяхме да я събудим плашейки я с почукване на прозореца, но въпреки
всичко, ни посрещна радушно. На другия
ден след закуска и кафе потеглихме към дома си, намиращ се в близката провинция.
Аз бях обременен, като магаре от двете огромни тежки чанти с армагани от
Германия и пристъпвах бавно и внимателно. На автогара „Юг” с помощта на автобус
но, не „Икарус”, а български „Чавдар”успяхме да се приземим в града на Самоковите.
Така приятели, завърши одисеята ми в Г Д Р. /Германска
Демократична Германия/
Сватбеното пътешествие се оказа вълнуващо изживяване и
медения месец, тогава ни се услади. Неизвестно
защо и за мен,именно днес в 2015година, избликнаха родени отново за живот спомените,
които знам с моята Дулсинея, не ще забравим никога.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар