Когато
моята крехка особа решително сключи брак, годината беше 1989. След празничната атмосфера на сватбата, която
премина с вдигане наздравици и пожелания, бях приятно изненадан. Моята нежна
половинка, ме покани на екскурзия до Източна Германия, или тогава, така
наречената тогава, Германска Демократична Република. Вместо аз да я заведа,
като кавалер на меден месец, тя милата го направи с усмивка за мен.
Беше едва началото на юли.
Оставаха броени месеци до падането на Берлинската стена, която разделяше
Източна Германия със Ф Р Г или Федерална
република Германия.
Със самолет от София
излетяхме успешно за столицата Берлин. По –въздушна линия двата града се
намират на 2000километра, един от друг. Докато се глезехме с поднесената ни
разкошна, вечеря от стюардесата и разлиствахме вестници и списания, кацнахме
безпрепятствено на летището. През цялото време бях в готовност да почувствам внезапно
неразположение или да ми прилошее. Но всичко това, се оказа илюзия, както и
страховете, които тогава пропълзяваха, като мравки по кожата ми, и
вдъхваха недоверие, че няма да стигнем,
защото ни чака катастрофа. Успокоен заедно със съпругата ми и групата
екскурзианти се наредихме на граничното гише. Всички бяхме с един общ паспорт в
който фигурираха имената ни. Последен предпазливо стъпих от другата страна след
прегледа и като прекосих символичната граница на летището установих, че отвън
още беше светло. Когато тръгвахме на път от София леко се бе здрачило. Тука на
германска земя, едва бе почнало да тъмнее. Все пак разликата от един час време
със сигурност, оказваше значение.
На паркинга голям автобус Икарус чакаше, групата готов да потегли. Когато се
запознахме с очакващата ни с търпение екскурзоводка, се оказа, че тя не знае
изобщо български език. Посрещна ни с думите:„Здравствуйте друзья!” –което от руски на български, означаваше „Здравейте
приятели”.
Примирихме се с това, но все пак се намери недоволен човек „другар”,
който започна да мърмори, че ще се оплаче. Изрева с висок тон, като целта му бе, да ни впечатли. Явно тогава пред погледа му беше притъмняло,
защото когато ни стовариха пред едно студентско общежитие за настаняване
продължи да ругае организаторите на екскурзията от София. Сградата се оказа
достатъчно висока, асансьора постоянно зает и затова, като взехме заветния ключ
за дадената ни с пожелание стая, хукнахме нагоре с младите си тогава крака. Докато
се радвахме, че са ни уважили първи, защото бяхме младоженци и не жалехме сили
в изкачването, горе на 13 етаж, внезапно се оказахме изненадани неприятно.
Колкото и да мъчехме ключа, колкото и да го увещавахме, той се заинати
скрибуцайки в бравата и отказа да отвори вратата. Внезапно за нас обаче, отвътре се появиха, други
наематели. При това германци. Разбрали, че има грешка ние се извинихме и с усмивка се плъзнахме,
отново долу към рецепцията, където групата беше шокирана, да ни види
отново. След това, ни се наложи да почакаме още цял час и
половина, докато намерят свободна стая
за двама нетърпеливи младоженци като нас. Нашата група екскурзианти, отдавна с
късмет се беше настанила. Ние двамата със съпругата ми, кротко седяхме съвсем
самотни във фоайето и се чувствахме, като изоставени от майка сирачета.
Най-после за наша радост, изгря късметът. До тоя момент се бе скрил с хитрост в
миша дупка, от която надничаше към нас с весела, но иронична усмивка.
Изненадите горе като се настанихме продължиха, защото се оказа, че банята ни, бе
обща с друга съседна стая. Все пак, някак успяхме да се вредим и изкъпем. Дори бяхме щастливи да смъкнем, с любовни
ласки напрежението , което ни бе обхванало тогава. Заспахме щастливо
прегърнати, като две невинни ангелчета. А приключенията в тоя чужд за нас свят,
тепърва тогава почваха…
Рано сутринта след като следвахме указанието на Инга, така
се казваше нашата назначена екскурзоводка влязохме в студентския стол, където
изгладнели след „медената” нощ
закусихме.
В групата заедно с нас се оказа същия съвсем намусен и
недоволен от живота „другар”, който се закани, че няма да забрави да се оплаче
у нас.
-Как така? –разкрещя се той, показвайки силата и мощта на
партията стояща зад него. -Обещаха ми, че ще сме настанени в хотел и ще се
храним в ресторант. А вместо това, сме принудени да търпим безочието на
организаторите. Тая работа ви казвам, така няма да остане, безнаказано…
Въпреки скандирането му и недоволството, закуската се оказа
великолепна. Няколко вида салам, шунка и други вкусотии, ни накараха да се
замислим. У нас магазините бяха ужасно празни. Почти за всичко се редяхме на
дълги опашки с които за съжаление бяхме свикнали.
Близо до Берлинската стена изпъкваше висока телевизионната
кула, която тогава, бе местна атракция. Когато благодарение на високоскоростен
асансьор успяхме да се качим горе на остъклената тераса, погледа ни обхвана
голямо пространство. Бяхме очаровани, като хора попаднали в интересен невиждан до сега с очи, за тях
свят. Западен Берлин се открояваше отвън
ширнал надалеко своята градска принадлежност. Навсякъде където и
погледът ни да стигнеше се открояваха величествени стари сгради. Долу на паважа
блестеше от чистота. Никъде нямаше, хартийка или фас от цигара. Всичко изглеждаше, излизано до блясък. Благодарение
на моя развален немски език, успяхме да си поръчаме кафе, отвън пред един ресторант. Докато го пиехме любопитните
ни погледи щъкаха навсякъде, като с радост успяваха да крадат спомени, които
оставаха траен белег в душите ни.
Разгледахме няколко музея, които впечатлиха очите ни с
изящната изработка на древни майстори. В град Дрезден видяхме местното
съкровище събрано или с хитрост отмъкнато по-времето на втората световна война. Изобилстваха статуетки
от слонова кост, златни накити, стари монети, диаманти и какво ли още не. Очите ни се хвърляха алчно от едно
произведение на изкуството, към друго по-интересно и загадъчно… В тоя уникален
музей бе събрана колекция от различни краища на света, които успяха да ни
удивят с безценната си красота.
Вечерта ни настаниха,
тоя път в хотел. На рецепцията виждайки кибрит, който бях обещал да купя
за колекцията на приятел се опитах благодарение на речник ,да се справя с
немския език. Въпреки напъните ми, не успях да кажа правилния изговор, защото
тогава, изобщо не ме разбраха. От зор почнах да се потя, повтаряйки една и също
дума, но уви ударих на камък. Почти се бях отказал отчаян, когато до мен спря
дама, която на чист български език ме запита, дали кибрит желая да купя. След
моето облекчено потвърждение, тя се обърна към администраторката и като избълва
на немски, няколко изобщо неразбрани думи за мен, успях да получа, така желания,
но трудно придобит кибрит. От нея
разбрах, че е българка, която живее щастливо омъжена в Г Д Р и работи, като
екскурзоводка.
Когато се разхождахме, после по-магазините, най –после някак
си успях да преборя езика, въпреки, че понякога се налагаше да повтарям едно и
също, за да ме разберат. В Берлин в
централният им универсален магазин Ц У М, почти навсякъде се чуваше изненадващо
за нас, не друга, а българска реч. Сякаш всички нашенци си бяха определили
среща там. Пък и имаше защо. Стоки всякакви. Дето хората викат „от пиле мляко”.
На фона на това изобилие у нас бъкаха празни рафтове и население свикнало на
безброй опашки. В Източната Германска Демократична Република, нямаше такова нещо.
Единственото което ни правеше, тогава впечатление, бе че се редяха на един
пазар и то за наши български домати. За момент дори изпитах гордост, че все пак
и нас ни бива за нещо. Не сме съвсем профани. В чейндж бюро разменихме няколко
сини десетолевки с лика на Георги Димитров за тяхната валута в марки.
Докоснахме се с жадни очи до културата на една страна, която също като нашата
тогава се водеше комунистическа. Като типични представители на нацията ни, ние
бяхме удивени, почти удавени от многобройните неща с които пращяха до горе пълни
магазините им. Интересно как са го постигнали? Докато при нас нещата не
вървяха, тука явно се контролираха по-някакъв начин. Самите германци, макар да
знаеха руски език, мразеха да разговарят на него. Виж макар и трудно, но щом се
опитах да се справям на немски, винаги ме срещаха с усмивка и отношението към
нас беше друго, съвсем радушно.
Хора много, нрави различни и спомени отлични!
„Следва продължение!”
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар