От къде извира талантът?

   Пустият му талант! Все го търся, все го мамя, а той дяволът, все бяга от мен! Хвърлих въдица в реката с примамка тлъст червей за да го хвана. Вместо него клъвна гладна пъстърва, която трябваше да пусна обратно, защото все пак не тя беше моята цел. Раздвижих крака в гората, където освен дървосекачи, които къде законно, къде незаконно обезлистваха всичко там,  талант не срещнах. Вперих зор в далеч в планината и ентусиазиран от видяното хукнах на там. Пътят често спираше моя устрем, отклонявайки успешно погледа ми в цъфналите отстрани дъхави августовски билки и цветя. Уви талантът го нямаше и там горе на самия връх, където среща си бяха дали облаците. Плуваха те замислено подпомогнати от брулещ перчемът ми вятър, но не пожелаха да отвърнат на молбата ми за помощ. Внезапно слънцето показа дяволитата си усмивка и сгря планинските възвишения, потоците, които бягаха игриво надолу към язовира и долините, които също не бягаха доволни от участта си. И те бяха озарени и радваха душата ми с най доброто от себе си; многобройните разноцветни краски на невероятно ухаещи на пролет цветя. И едно зелено море от треви издигащи непослушно стръкчета, люлеещи връхчета, подемани от немирен вятър...

  Уви! Талантът, както казах го нямаше и горе...

   Впечатлен от изяснения хоризонт пред мен в далечината съзрях не само селата, чиито покриви блестяха в медено червено, но и град, който искрено примамваше туриста в мен. Какво пък! Може би талантът е долу и ме чака? Окрилен от идеята побързах да сляза от планината. Градът ме посрещна приветливо. Усмихна ми се с многобройно разпръснати реклами на хотели търсещи клиенти и куп ресторанти, които се над преварваха да канят гости. На фона на всичкото това подържано с пари благополучие, дупките в асфалта на пътя правеха отлично впечатление на ония смели авантюристи, осмелили се да карат нови коли. Хвърлих  един поглед. Дупки като дупки. Изровени от зимата, те крещяха за правото си. Искаха цялото пространство. Но и там го нямаше талантът? Замислих се. Къде се е скрил и защо ме отбягва?

  Излязох на въздух сред полето, където незасяти угари посрещнаха унило моя плам. Сякаш времето беше наказало всички ни, или пък ние бяхме забравили, как се изкарва хляба чер но сладък, защото създаден от ръцете ни, той няма как да бъде друг...

Уви! Отново ударих на камък.

   Талантът явно е в морето и чайките бели на искрящия от слънцето пясък? Хукнах на там! Успях с полета на желязната птица, пореща трептящия от маранята въздух да пристигна навреме. Почти. Защото талантът отново се бе изсулил в неизвестна за мен посока. Гледах, чайките, гледах вълните; вторачих поглед и на плажа, където красиви тела взимаха тен от слънцето безплатно; взрях се и в далечния хоризонт, откъдето се задаваше силуета на кораб бързащ към пристанището... 

   И в тоя миг усетих, как нещо странно се надига в мен. Какво ли бе това? Дали не сънувах? Ощипах се за да се уверя. Не! Буден бях, но гъдела идващ в стомаха ми и очите вторачени, някъде нататък в безбрежието не престана.  Отчаяно мятах с поглед пламъци, които се местеха ту към сушата, ту към плажа и към морето с неговото задъхано безгрижие...

  Внезапно  прозрях, че талантът не е избягал. Та той през цялото време е бил с мен. На реката, в гората, планината в града и полето и тука на морето...

 Всеки носи талант в себе си! Въпросът е да го открие на време. Всеки сам гради бъдещето си! Дали то ще бъде успешно, зависи единствено и само от нас.

Не всичко е любов приятелю, но всичко се прави с чувство!

В.СОФИН