В капана на Любовта!

   Един ден в който пролетния вятър шепнеше в ушите ми призиви за вълшебство, внезапно обхванат от еуфория реших да хвана Любовта. Исках като служител на закона да я арестувам в грешка. За да осъществя идеята подготвих сложни капани.

    Започнах да я дебна. Тя пък усетила нещо нередно бягаше. Опънах въже. Не се спъна. Хвърлих ласо. Наведе се и се изплъзна. Стрелях с пушката си за лов. Любовта стана невидима и куршумите пуснати към нея, отидоха нахалост. Взех, че заложих капани като истински трапер, който лови диви и неукротими животни. Но вместо Любовта, аз се хлъзнах там. Острите болезнени зъби на подмолното желязно чудовище хванаха мен. След успешното ми излекуване реших да обърна нещата в моя полза. Взех че приласках Любовта със стих извиращ ката ручей от сърцето ми. Получи се направо възвисен и удрящ точно в диафрагмата.

   Обзета от неустоимо любопитство Любовта откликна. Вместо да избяга както беше свикнала взе, че се мушна сама в ръцете ми. Въодушевен решително я опипах. Усетих нежни, топлите и форми, които искряха с цветовете на дъгата. Придобил смелост я прегърнах и дори нагло се осмелих да я целуна по-устните. Това явно и хареса. Естествено, че нейните устни впечатлиха и моето, тръпнещо тяло.

   Времето дявол го взел, завидя на връзката ми с Любовта. Обърка подмолно мислите ми. Подмолно взе да шепти почти гальовно, отровни думи в ушите ми. Времето Проникна без да ме пита в гънките на моя изтерзан и вечно търсещ мозък. Предизвика мощен взрив, който отекна в душата ми. Почувствал силна експлозията, уплашен не издържах. Хукнах да се спасявам от Любовта. Аз бягам, тя ме преследва. Сякаш бях див звяр, който непременно трябва да влезе в капана и. Опитах да се скрия в първата срещната землянка. Откри ме. Незаконно преминах съседната граница. Любовта без скрупули ме последва и там. Стигнал до морето скочих без да мисля в дълбокото. Нагълтах вода и започнах да се давя. Въртолетните перки на Любовта всевиждащи ме откриха. Завихриха морето и ме измъкнаха на пясъка.

   Докато зашеметен обикалях небитието, внезапно усетих нечии сладки устни, които ме върнаха към живота от който бягах. Отворих изненадано очи. Над мен усмихната стоеше Любовта.

   Внезапно бях озарен от видение. Разбрах, че от съдбата няма как да се избяга. Предадох се безмълвно. Непоколебима в действията си Любовта ме окова във вериги, сложи тежки белезници на ръцете ми и подчини, моите объркани мисли.

  Така се получи, че вместо аз да я арестувам, тя ме пипна и ме облада с чувства, които не бях и подозирал, че съществуват. Опиянен от тях, не забелязах Времето, което подмолно изтече от пясъчния часовник в дланите ми, които без успех се опитаха да го задържат. Животът внезапно се оттече в морето. Само пяната правеща синджири на брега, остана не затихнала.    Милваше вглъбено острите крайбрежни скали, обработваше ги.  Безкрайно самотни синджирените пръски останали пръснати навсякъде по-света разказваха мил спомена за една красиво изживяна Любов и мен!

В.СОФИН