Когато липсва мисъл в главата, няма как да потече гладко
разказът. А да стане и хубав, четивен и дори да озадачава самия автор е трудно.
Колкото и да умува писателят, колкото и да заляга не се получава. Даже няма
първо изречение. То е най-трудното, недостъпно почти. Със сигурност ще има
такива, които ще оспорят написаното от мен. Но, помислете приятели! Наредени стоят
пред вас десет шота пълни с алкохол. Първата и последната чашка са най-трудните
за поглъщане. Тръгнат ли обаче веднъж, няма спиране. И при разказът е така.
Потегля бавно, неусетно почти, поема въздух и после хуква задъхан. Докато той
бяга по-белия лист осигурен му от мене, докато прескача препятствия заложени от
перото скрибуцащо свободно, се учудвам, как така внезапно е спрял на края.
Изморен се мая, как е разбрал да стане четивен, да не дразни, да разсмива и
накрая на самия финал да ме изпревари с неочакван завършек.
Отначало, опитвам
се да го почна. Мисля, прехвърлям броеница думи наредени нестройно в крехкия ми
неузрял още мозък. Нищо не излиза! Дори няма повей от вятъра. Как така? Все пак
съм на море, нали? Плаж, вълни и хубави жени...!
Импровизирам.
Пред мен море, зад
мене пясък. Чадъри вляво, чадъри вдясно. И по-средата, мисълта заспала в
главата.
Ей го на, шуми пред
мен, подиграва се дори вятъра, който блъска не изгорелият още мой гръб.
Романтика! Гларуси! Едни се пекат на слънце, други четат книги. Зяпащи много. Във
солената морска вода играят с топка. Пристанището отсреща ме наблюдава
премрежено с едно око. Гледам го и аз. И какво от това приятели? Какво от това?
Среща на плажа. И то
каква! Не е това, което си мислите. Кафе! Пуснах няколко монети във вечно гладния
автомат на плажа и той добро съвестно изплю срещу ми желаната, кофеинова напитка.
Това е първата среща. Втората се оказва горещия пясък, който пари на петите ми
и ги кара да се движат бързо. Третата среща е в морето, където ухилената
физиономия на една медуза среща погледа ми, и ме кара веднага да търся
спасителния бряг. Там ме радва помощта на чадъра, който охотно предоставя
сянката си на не видялото ми от миналата година слънце, тяло.
Сядам под него и тетрадката
без подкана, сама скача в ръцете ми.
Отнякъде изниква и химикал, който нетърпелив хуква по-белите още неизписани
страници.
Напрежението
нараства. Явява се интрига. Пред погледа ми вял опит да удържат непослушно
дете, което охотно скача сред вълните на морето. Останал без сили, карам
разказа да се движи сам напред. Нека той разкаже историята така както я е
видял. Нека пее за любов сред морските вълни. Нека стене откровено уплашен, да
се бунтува, да гали и мрази едновременно. Все пак, моя милост е на почивка,
нали?
Скачам и аз, обзет
от еуфорията на приветливото море. Доволен се отпускам там при мисълта, че все
пак разказът може да се получи интересен.
Оставен изцяло сам,
поел ангажимент наложен му от мен, той не спира да реди историята си, като се
бори храбро с героите.
Създава горещи
ситуации,излага на показ скрити неща и докато аз най-после се измъквам от
морето на брега, разказът ми, дори е успял да сложи, последна точка.
Благодат! Ето това разбирам е почивка. Да оставиш работата
сама да се върши. Ако стане, стане. Ако пък не, след това ще му мисля.
После, какво? Шуми
приспиващо морето. Приказва на древен език. Вълнува с истории тикани с помощта
на вятъра, родени от вълните. И тая именно, се оказва изпратена от там.
В.СОФИН 
Няма коментари:
Публикуване на коментар