Не знам за
вас, но аз не бързам... Времето бърза!
Старая се да върша всичко бавно и последователно. Така съм
от рождение.
Някога явно родителите ми са бързали да ме създадат. Да, но
аз не съм. Създал съм проблеми при раждането. Задържал съм позицията цели десет
дни. Можеше да издържа и повече, но лекарите ускорили положението и съм се
появил на белия свят.
Родителите ми понеже бяха бързали, а и продължиха невъздържано
напред с обороти, така се износиха, че докато растях усетих, че вече си бяха
отишли... Избягали от живота, който пък на мен ми даваше обещания... затова и
не желаех да бързам. Бях решил да се износвам бавно, неусетно почти...
Имаше ли смисъл да се тревожа за нещо днес след като не знам
какво ме чакаше утре...
Затова доста се постарах да не раста скорострелно. Това не
попречи на институциите да ме вкарат в детска градина, още преди да бях успял
да кажа думичка. Все пак там научих нещо полезно. Разбрах, че храната трябва да
се консумира бавно. В резултат, другарчетата ми в детската градина вече спяха,
докато аз все още щадях обеда си. Когато те пък вече играеха безгрижно на двора
бързайки с износването, аз предпочитах да дремя в креватчето си.
Неизбежно опитите да бъда вкаран в правия път от страна на
възпитатели и учители, търпеше крах. Въпреки наказанията, аз не бързах...
В първи клас вече говорех правилно като подбирах точните
думи без да ги удължавам излишно.
Резултатът не закъсня. Съучениците ми пораснаха неимоверно
бързо. Издължиха се на височина.
Аз останах джудже. Какво пък –рекох си. Щом толкова много
бързат, прав им път –си казвах и продължих да тормозя живота бавно.
Някои от моите съученици не бяха завършили училище още, но
бяха успели да остареят преждевременно. То алкохолът, цигарите и наркотиците не
прощават. Все пак те се стараеха да вземат наведнъж от живота всичко. Веднага и
на мига...!
Все пак аз се гордеех, с моите успехи. Завърших училище на
трийсет години като за времето тогава изглеждах на петнайсет. Мислех си, че не
трябва да пришпорвам нещата. Нека си се вършат сами. Почнах работа. Не, че я
исках, нито пък горях от желание да я срещна, но както казах още отначало,
родителите ми си бяха отишли завинаги. Избягали, абдикирали от живота другаде
някъде, където аз не исках да бъда.
Всяка сутрин ставах час и половина по рано, защото никак не
бързах за автобусната спирка, където ме чакаше микробусът за работа. Така пристигах
навреме във фирмата, само за да чуя как ще бъда измъчван от задачи през деня. Бях
внимателен. Вършех прецизно работата си. Не бързах. Избягвах грешките на
другите. В резултат колегите ми се поболяха от тревоги. Аз напук на времето,
запазих здравето си.
Когато опреше до любовни връзки приятелите ми скачаха
бързо и се давеха в поредната си избрана
глупост. Казвам глупост, защото повечето от тях успяха да се бракуват по
няколко пъти преди да осъзнаят, че така се износват скорострелно.
Моя милост срещна любовта на четиридесет години. Стана
случайно. Аз не бързах и тя не бързаше...
В резултат все пак успяхме да си отгледаме собствен син,
който приличаше на мен, но само по външност.
Докато покрай мен всички събития галопираха целеустремено,
аз се стараех да ограничавам моите. Времето летеше бързо. Животът течеше.
Изтичаше кръвта му! Аз не бързах като другите да прерязвам вените му.
Въпреки годините си... Едва навършени 150-сет имах младежки
вид. Колегите и приятелите ми отдавна не бяха сред живите. Жена ми и синът ми
също бяха абдикирали от бързане. Но аз вкопчен в живота продължих напред бавно,
целеустремено, жизнено...
Дори бях успял да запазя работата си. Обещах си почивка
когато стигна цифрата, забележете не казвам години, а цифрата 200 –ста.
Гледах как светът около мен се променяше. Идваха
скорострелно Зимите, бързаха Пролетите, Летата бягаха маратон. Есените едва
успяваха да заспят и после всичко се
повтаряше... Всяка година едно и също. Само аз си оставах същото непокорно
джудже, което играеше по нервите на времето.
В службата така и не пораснах. С държавните системи, които
бързо се сменяха като употребени носни кърпички, също не успях да вляза в крак.
Нямаше напасване, ама никакво напасване! Как така да бързам!! От много
интензивно ходене се късат подметки; стават непоправими грешки и в кревата на
любовницата.
Едно не знаех със сигурност, но подозирах, че щом като
всичко се износва, ще дойде и моят ден някога...
Изведнъж се почувствах отпаднал. Тръгнал бях към залез.
Паметта ми с която се гордеех заслужено, почна да чезне. Стигнах до момента,
когато вече не знаех кой съм и колко
години съм стигнал...
За тези неща естествено се осведомявах само от личната карта.
От нея разбрах, че скоро ставам на двеста... Нима толкова
бързо минаха –се питах от време на време, когато добродушен ми помагаше, малък
едва дошъл на гости, проблясък в мозъка.
Усетих, че скоро ще се пенсионирам. Веднъж за винаги! Не се
нервирам. Даже не рева нощем. Само подсмърчам настинал.
Времето, което бързаше покрай мен ми беше отнело всички
приятели, познати, любими, спомени... Нямах и за какво да се тревожа...
Не съм решил да
скачам в движение от живота. Не желая да ускорявам времето. Нека то, самичко се
постарае, нека се измъчи още с мен... поне до края на дните ми, които то
ревностно брои и пресмята сякаш всичко е негово. Само негово, защото всичко
друго, казват е прах... Докато тя се слегне на земята обаче, докато се примири
с нещата все пак сме нещо поне в очите на живота, който идва, дава обещания и после
си отива веднъж завинаги разиграл комедия на времето, което остава да мига
бързо, озадачено и неразбиращо... Има право, то е безсмъртно и не знае да
живее. Живеят хората... Или само си мислят, че живеят! Кой знае каква е
истината, какво е топло и какво изстинало...
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар