Нюх за писател

       В днешно време всеки търси да се изяви по някакъв начин. Или пък да открие хобито си.

Моя милост реши, че ще се пробва за писател. Да ама, за да стана или пък да започна, възникват препятствия.

Първо за целта е нужно, нюх! Къде да го хвана? Това не е грип да го пипнеш на улицата... Докато се чудех краката ми сами ме отведоха, право в градската библиотека. Когато видях колко много книги има там, изпитах респект. После ме обхвана завист. Толкова страници и нито една моя. Да ама как да започна? Няма упътване или има!? Чувал бях за творческо писане, но си помислих, че ако искам да постигна нещо, трябваше да опитам сам. И то не за друго, а за да успея да хвана такъв стил на писане, който да бъде като наистина, само мой. Не, че няма някои от завист после, да ме обвинят в плагиатство. Нека се опитат само! Няма да се дам!

    След като реших, че моето поприще е да стана писател се замислих. Как да почна. Някой ще  каже, че е лесно, взимаш лист или сядаш пред клавиатурата на компютъра и почваш... Почваш да изливаш мислите си като вълни, които идват от морето; като вятър, който клати дърветата в дъждовно време; като усмивката ранна на слънчевото утро; като цветята в градината, които радват окото и какво ли още не... Хубаво е но не става.

Реших първо да проверя буквите от азбуката. Дали са всички в наличност в паметта ми; дали размерът им е точен, а и с коя да започна. Паметта ми беше услужлива и видях, дори преброих за по сигурно, буквите. Добре с първото добре, а с второто... Взех шублер и меренето на буквите започна. Премерих и белия лист, който стоеше отстрани скромно празен и очакващ съдействие от мен. Установих равновесие и тъкмо бях решил да пиша, спрях. Всъщност с какво трябва да рисувам буквите? С четка за рисуване не става, с тебешир също. Защо пък не с молив... чупи се често. Пак не става! Ами с химикал тогава? Свършва бързо! А на компютъра с клавиатурата. Чаткаш по буквите и те излизат... Стоп! Не става! А белия лист отстрани дето скромен стои и чака, съдействие?

Почесах се по главата и ме осени идея. Да! Само с паче перо. Само така имах някакъв шанс да стана писател. И не само това, а и да изградя нов почерк.

С това решение отидох при комшията, на село дето гледа патици. Поисках му няколко пера, опъна се човекът. Как така, да скубе патиците. Добре ли съм с главата ми каза. За да го омилостивя предложих му пари. Веднага влезе вътре в къщата си и след малко, ми връчи със самодоволна усмивка няколко пачи пера.

Хубаво! Взех ги и тъкмо се прибирах, когато се сетих, че ми липсва мастило. Да беше само това. То и мастилница нямах. Прерових тавана и открих една захвърлена неизвестно от кого, може и от баща ми да е останала... Щастлив я почистих, после успях и с мастило да я снабдя. Върнах се вкъщи и седнах на масата за хранене. Само дето не си изядох боя от милата. Посочи ми бюрото останало от майка и, която беше някога учителка. И правилно! Какъв писател щях да ставам без бюро. Избрах и един стол но не въртящ се за да не ме разсейва и се приготвих..

Въздъхнах щастливо, взех белия лист, който отдавна скучаеше самотен, потопих пачето перо и... Стоп!

Хубаво! Бях готов! Бях! Ами тема на писане? Стих ли ще бъде, разказ ли, новела...!? Или може би повест за живота... , а защо не и роман...!?!

Реших да бъде стих! Хубаво но... Ами вдъхновение? От къде да дойде!? От комшията ли, от двора разцъфнал в бяло, розово, червено и синьо през пролетта... Или пък, ей на... минаваше отвън, една млада госпожица... Кършеше снага, мигаше дяволито с очи... Защо пък да не е стих за любов!?

Почнах! Всъщност вече съм стигнал предел. Чешех се с перото повече по главата вместо да пиша. То тия букви ме изнервяха. Не желаеха да застанат в правилна редица. Убягваха ми. Ту скачаха  нагоре, ту надолу

Най-после ги усмирих. Може би ги сложих в усмирителна ризница. Напротив! Пия едно питие от онова жълтото. Не от чая разбира се, а от коняка и всичко тръгна... нанякъде. Перото скърцаше, скърцах и аз от ярост. Любов, любов, ама дали за нея съм готов...

Редях глупости, аз и чак се чудех откъде тая простотия в мене. Дали пък перото не е виновно? Мина мисъл в мене. А може би виновен беше, скромният посинял от нерви с букви лист!?

То писателското поприще не било лесно бе... Да ама няма отказване. Щом съм захапал ябълката сам, трябва да си я изям. Огризката пак оставаше за мен...

Напънах отново с нов лист... Горкия, ако знаеше какво го чака би избягал още преди да му татуирам първата буква от азбуката.

Действах експедитивно и скоро около мен потъна от хартия и мастило. До толкова бях

боядисан, че като нищо можех да мина за синьо, великденско яйце.

 Когато тогава ме съзря милата ми се скара:

-Да изчистиш бъркотията, която си надробил! Няма да тичам по теб!

Засрамих се, мъничко. Хартията изгорих. Почистих и взех нови празни бели листове.

Добре, ами сега!? Със стихът нещата не се получиха. Какво пък, ще пробвам с разказ.

Да, но тема!? Погледнах за помощ през прозореца. Отвън две комшийки се оплакваха от мъжете си.

-Тоя моичкият... –дочух през прозореца аз.. –моичкият забравил да ходи на работа и го уволнили.

-Па къде е бил, та е забравил –дочух да пита другата, обзета от любопитство.

-Къде може! У кръчмата, глупакът му с глупак! Взел заплата и право там...  Та чак до сутринта...

-Е ще си намери друга работа.

-То Пено ти какво мислиш? Работа да не се намира току тъй на пътя...

-Може! От общината събират сутрин група да мете...

-Моя и за метач не става Пено!

-Тогава!

-Тогава господ да го прибере, та да си намерим друг с пари, Пено...

-Ей Раде, недей така... мъж е това, не е за изпущане....

-Па земи си го тогава! 

-Имам си! Ако немах, оти не..

Разсмях се от чутото и описах уловената свежа, история под прозореца ми. Не се получи разказ. Усетих го като виц. То хубаво, ама ми казаха, че днешният живот, бил драма.

Защо пък да не му драсна една сълзлива любовна история. Хем жените, ще заплачат, а може и да ме набият... Все пак мисля, че трябва да бъде с щастлив край... Та, ако случайно някой пророни сълзи да бъде от щастие...

Отново не ми се получиха нещата. Вместо някой да се просълзи аз се разревах при поредния си неуспех.

А за повестта? Хубаво, но чак пък толкова дълго. Роман да,  много писане.... Мастилото нямаше да ми стигне. А и пачето перо ще изхабя. Макар, че са три... Какво тогава ми оставаше? Замислих се. Ами да! Най-добре да се откажа. Защо пък не. Нека пишат другите да видят лесно ли е... нека смятат буквите, нека ги мерят...

Ами аз!? Моето хоби! Какво да бъде? Рецитатор! Ами какво да бъде, бунтовни песни, пиянски стихове или речи по време на избори...!?

Толкова мислене и нищо. Трудна работа! Каквото и да захващах, все не ми се получаваше. Запитах се:

"Дали пък не съм роден под нещастна звезда!? Или пък срамежлива Луна!? А може би не съм роден изобщо. Ей така ми се е сторило. Сън някакъв съм сигурно... Ощипах се за да проверя.

Не усетих нищо. Може би съм умрял!? Изстинах! Пипам се, студен. Краката лед, ръцете още топли от писането..."

Те това е... Усетих, че с писане се чувствах жив... Топъл и с блясък в очите...

 Какво пък! Защо не! Плюх на ръцете, хванах перото, улових бягащ последния, срамежлив лист и написах първото си приключение...

Приключението за това, как реших да стана писател и защо усетих нужда да играя на шикалки с буквите, и да се забавлявам докато мислено прескачах в света на неизвестното... Неизвестно, защото още не знаех какво бях написал. Честно не знаех! Реших че трябва да се потруди и редакторът... Нека той да установи, сътвореното от мене, буламач ли е, сготвен, яхния някаква ли, или просто бегъл преглед, откраднат от живота...  Пък после, какво?  И да не му харесаше, това не е повод за отказване... Напротив идва повод за писане.... Да му мисли господин редакторът я! Няма само моята жена да се мъчи и изхвърля в боклука кошчето с надрасканата с криви букви в синьо, хартия от мен!

В.Софин