Улица "Здравец"

                                                                                

      Беше стара. Видяла какво ли не. Убийствата се сменяха заедно с името и. Но тя си оставаше все същата. Непроменена през времето.... Само беше учудена от глупостта на хората, които и бяха дали живот.

   Детството си почти не помнеше. Все пак някога тя, беше само пътека, по която се движеха диви животни тръгнали на водопой. До голямото езеро в средата в средата на необятна и не обикновено красива гора.

   Когато случайно един авантюрист откри злато в него, всичко се промени. Пътеката стана път. Гората беше почти изсечена. Създаде се град.

Пътят стана улица, която често пъти ставаше свидетел на свади, обиди и убийства между хората.

Когато паднеше някое от поредните правителства, които управляваха страната, нещата се изменяха. Улицата сменяше името си. Но не променяше нрава си, да се взира и чуди на глупостта при хората.

Кръщаваха я с име на известен генерал, прочул се с жестокостта си, да накара войниците си да умрат до крак в името на една идея. Идеята се знаеше... Всичко опираше до пари. Много пари, които караха хората да изменят на нрава си, да обичат и правят живота хубав.

 Веднъж си спечели име на известен политик, загинал при нещастни обстоятелства на пътя. После дори уцели уважението на талантлив художник. Задържа се малко като поет. Опита и с писател. Имената бяха толкава много, че и човек не можеше да ги запомни, та някаква ли си, там улица в центъра на града.

Въпреки това тя си оставаше все същата... Само настилката и се сменяше. И то пак поради глупостта на хората, които често пъти, я разкопаваха за да поставят канали. Правеха се  водопроводи, слагаха и кабели отдолу под нея. Отстрани я украсиха с тротоари. Изникнаха и дървета. Не закъсняха да се появят и уличните лампи на електрическото осветление, което гледаше на всичко с насмешка.

Улицата не трепна, не се обиди и, когато хората решиха да изправят кривият и останал от миналото гръбнак.  Съществуваше неудобен завой, и то само, защото известен политик от миналото беше дръзнал да направи къщата си точно по-средата и. Но както казах, когато падна поредното правителство, не удобството беше премахнато. Къщата беше разрушена и улицата си отдъхна с изправен гръбнак. Нарекоха я „Права“.

Известността и нарасна, когато решиха да я въздигнат в положение. Направиха улицата, булевард.

Тогава блесна и се прочу с новото си име: „Царска“. Някога „Генералска“, сега с по-високо положение в обществото.

Появиха се създадени от хората автомобили. Започнаха да стават катастрофи от нощните гонки, които безразсъдни младежи си устройваха през нощта.

Никой не се съобразяваше с чувствата на булеварда по който всекидневно се движеха високите скорости и затова настилката му се напука. Появиха се отначало малки микроскопични дупчици, заменени с по големи от солта хвърляна зимно време. Започнаха кърпежите по тялото и, което преди се гордееше с красотата си да бъде цяло.

Неочаквано падна поредното правителство и Булевардът изпита гнева на хората. Понижиха статута му. Отново беше улица съвсем обикновена. Явно добре си вършеше работата новият кмет, който беше настоял да бъде прекръстена отново. Така улицата се превърна в „Мирна“. Тя не беше съгласна с промяната, защото на нея все още кипеше живот.  Движеха се раздрънкани автомобили, влюбени се целуваха, кацаха гълъби, които рискуваха живота си, смееха се деца, плачеха възрастни за бездушието на околните...

Наблизо до града се издигаше голяма планина, която беше от вулканичен произход. Нагледала се от високо на глупостта създадена от хората, тя кипна не въздържано. Вулканът, който я увенчаваше избълва лавата си и накара населението да се евакуира. Градът опустя. Само, изоставени гладни кучета и котки, обикаляха вече станали призрачни, улиците.

Хората изчерпали златото от езерото решиха, че няма смисъл да се връщат обратно въпреки,  че след година време душата на планината се успокои и вулканът престана да бълва отровните си пари.

Градът обрасна и беше забравен. Улицата нашият главен герой в повествованието, обрасна. Почти се изгуби, защото гората не обичаше празни пространства и ги завземаше с хъс и постоянство.

Улицата отново стана пътека,  която водеше до познатото ни, но вече без злато, езеро. Нито един път тя, не съжали за изгубеното си положение, че се е върнала в дивото.

Не и липсваха ежедневните кавги на хората, убийствата, сплетните.. Доволна беше, че се е разделила и с обидите хвърляни не справедливо в очите на възрастните.

Липсваха и само усмивките на влюбените и децата, които не бяха заразени от едно общество на консуматори. Последните дори не виждаха по далече от парите си и положението на важни особи, което ги правеше в техните очи, богове.

 Едно име обаче, едно единствено име на улицата остана... Живо остана то, до последно.  Съществуваше и сега, макар и мъничка пътека обрасла... Навсякъде по нея цъфтеше здравец. Превзета от него, улицата остана вярна на последното си име. Здравец, който даваше живот и на млади и на стари; здравец, който ухаеше на здраве и дълголетие и който напук на всички представи си оставаше единствения искрен приятел за всички времена за всички, хора и животни.

Животът идва и си отива след време.... някои неща завинаги се изгубват. Но не и здравецът, който остава да цъфти... Той превзема, изчиства и слага ред в безредието и глупостта на хората, които мислят, че са богове призвани да вършат зло в името на алчността и безсърдечието, което властва над света..

В.Софин