"Талисманчето" -Тошко!

                                                                     

                 Тошко! Сякаш беше вчера...

     Пред погледа ми, малко леопардово тъмно котенце в компанията на сестра му Чуци и братовчедката Бъзливка.

Около тях щъкаше вечно загрижената майка и баба, Душица. Тя не спираше нито за миг, когато си бивах вкъщи да носи котенцата си при мен в леглото. Така се чувстваше сигурна, че нищо лошо няма да се случи на Тошко, Чуци и Бъзливка.

Макар, че ги бях настанил удобно в два кашона с постлани парчета от стара черга, Душица прескачаше често при Бъзливка, сякаш знаеше, че майка и Демонка /така я нарекохме, защото очите и светеха в червено /няма да се справи с непосилната задача да отгледа поне едно коте. Грижлива, тя търпеливо изчакваше всички да се насучат и после едно по едно ги измиваше с език.

    От майка си бях научил, че щом имаш животни, първо трябва да се погрижиш за тях, пък после за себе си....

Спазвах тази максима и всички бяха доволни. Дори кучето ми Бъки не спираше да се усмихва, когато вечер се прибирах от работа.

Котките от своя страна ми се отблагодаряваха с неустоимо потъркване в мен, гледаха ме в очите и поздравяваха с мяукането си.

Понякога ме посрещаха на улицата. Друг път на двора заедно с Бъки. А обичаха да се карат и зад вратата, докато събувах на стълбите обувките си. Чувах как Тошко и Синковеца водят словесен двубой с мяукане.

Когато влизах вътре всичко си идваше на мястото. Казвах им строго спиращ негодуванието в Синковеца, който не забравяше да бодне Тошко с лапа въпреки, че на ръст си е доста малък:

-Хей момчета! Момчета спокойно! Не се бийте за всеки има храна...

Повишех ли тона Синковеца спираше да се ежи и изтъква. Временно примирен изчакваше да им сложа храна.

Върви, че ги разбери котките! Те са също като хората с чувства. И сега все още виждам пред погледа си Тошко, който беше доста едър, но също така и много добродушен. С кучето ми Бъки бяха големи приятели. Невероятно, но истина. Наблюдавах как Тошко се гали в Бъки а той докато въртеше дружелюбно опашка му отвръщаше със същото...

Горд до небесата Синковеца пък създаваше а и днес създава респект. Винаги пристъпващ властно, показващ кой е шефът. Биткаджия! Побойник! Като, че ли наистина е с девет живота. Често с нахапана до кръв главица, окъсани уши, но винаги с горда и не отстъпваща осанка.

    Беше славно време... Време, когато Душица ги учеше да ловят мишки. Хващаше им една и я пускаше горе в стаята ми като строго наблюдаваше реакцията на малките.

Чуци, шарена изписана в бяло черно и жълто, сестра на Тошко се втурваше първа в „играта“. За нея това си беше игра. Тошко наблюдаваше отначало впечатлен, но после се залавяше да хваща нахалните мухи около себе си. Бъзливка пък, котето на Демонка изцяло в бяло и жълто се скриваше уплашена.

Веднъж, когато бях на планина и ме нямаше цели четири дена се бях притеснил. На прозореца обаче запазила доверието си в нас, ме чакаше с цялото опазено домочадие, горда от себе си като майка, Душица.

Времето бързаше... Синковеца и Тошко обичаха да спят при мен. Често пъти обаче ставаше бой. Синковеца е непримирим и днес. Искаше, а и иска всичко само за себе си. Заядливец той често пъти скачаше върху нищо неподозиращият спящ Тошко и го хапеше. Последният се чудеше откъде му е дошло нападението. Веднъж обаче Синковеца си понесе наказанието. После цял месец куцукаше и ближеше наранената си лапа.

Интересно ми беше, когато влизах в банята или бях в тоалетната. Чувах острото им протестиране. Тошко и Синковеца стояха в коридора и тяхното мяукане огласяше коридора и ми, казваше:

-Хайде бе! Къде изчезна? Излизай! Защо се криеш от нас! Няма да те ухапем...

Беше наистина интересно време! Време на обич, доказване и ревност...

Като се замисля понякога ми се струва, че животните са повече хора от нас. Те не знаят да мразят. Бранят се, спорят за територии и обичат искрено стопаните си.

Синковеца и досега ме кани на вечеря. Ако съпругата и синът ми вече са седнали на масата, той идва и с мяукане ми съобщава:

-Там вече се тъпчат като не видели, а ти се моташ.... После като изядат всичко за нас нищо няма да остане...

Доводите му веднага ме убеждават да стана.

Докато сядах на стола със сложената на масата храна, отнякъде отдолу изплуваше сладката муцунка на Тошко. Изправяше се на коляното ми, гледаше ме с кафяви очи и започваше да се оплаква, че и той е гладен.

Усмихнат ставах. Слагах храна в общата паница, но само Синковеца припарваше до нея. И докато се маех Тошко отново скачаше на коляното ми пускаше лапа, тупаше ме и ми обръщаше вниманието си. За да не страда осъзнал станалото му давах ядене, но в друга паничка.

Когато вечерята приключеше котараците един по един топваха мустаци във водата и лочеха на бавни глътки. После спираха пред вратата и с поглед ми казваха, че искат да излязат на разходка. Пусках ги навън във вече при падналата нощна тъмнина...

По някое време се прибираха. Чувах мяукането под прозореца ми... Понякога идващо от терасата, друг път на вратата ми... Отварях им. Веднага отиваха да проверят какво е останало в паничките им за хранене. После примирени донякъде идваха, а и днес Синковеца идва и като си намираха място за лягане блажено заспиваха. Често пъти се събуждах с котките върху мен.

През деня Тошко обичаше да си ляга върху принтера до компютъра на който пишех. Гледаше ме с тъмните си очи и когато не издържаше скачаше в скута ми да го погаля.

Синковеца като шеф диригент обичаше, а и все още харесва да спи отгоре на гардероба и да наблюдава ставащото долу в стаята.

Веднъж си бях направил чай за бъбреци „Ламбрев“. Докато чаках да изстине, бях излязъл на двора. Когато се върнах изпаднах в изумление... Тошко бъркаше с лапата си във вече изстиналия чай и я облизваше. Естествено вътре нямаше захар, защото билките трябва да се пият натурално. Вместо да се ядосам, избухнах в смях. Виж ти, Тошо обича чай!

Снимките с него... Тошко беше артист. Сякаш го виждам отново при леген пълен с вода и шаран жив вътре, как посяга плахо да погали рибата и напразни опити да го измъкне навън. Виждам го да си играе с молив, с колана ми, щипките за простора, с пластмасова празна бутилка от кока кола. Ловеше във въздуха мартеница... Чаровен!

Миеше оределите ми коси и бузите ми с котешкото си езиче... закачаше се... Искаше внимание! Малък, но с голямо сърце. Такъв беше Тошко!

   Една ранна утрин... Кола минала на улицата пред дома ми. Тошко тръгнал да се прибира. Тръгнал, но безмилостни гумите на колата го спрели...

Опитал се с последни сили да се прибере, опръсквайки желязната врата с капки от кръвта си... Не успял!

Случайно разбрах, станалото.

Не можех да повярвам, а и днес също, че него вече го няма... Беше си отишъл, завинаги... Беше, но все още е тук... повярвайте ми! Седи в сърцето ми... Стои и се усмихва!

Издайническите пръски кръв по вратата вън пред улицата говореха...

Минаха четири дни. За да се разсея, взех Бъки с мен на разходка до местността  "Ридо", където живея. Тъкмо тръгнахме и в началото на рида го видях... Беше Тошко с широко отворени от болка очи, лежащ по гръб зяпащ в небето и търсещ отговор... Гримасата на муцунката показваше застиналата в нея агония...

Докато се чудех какво да предприема Бъки кучето ми го видя. Стана нещо странно, почти необяснимо за мене. Бъки започна да се гали в трупа на Тошко. Сякаш го чух да говори:

-Стани приятелю да поиграем! Хайде не е време за излежаване!

Очите ми преляха в сълзи. Едва успях да накарам кучето да се махне.

След разходката прибрал Бъки у дома се върнах...

Земята приюти Тошко... Приласка го завинаги в пазвите си...!

Останаха ми снимките и спомена за не обикновения малък приятел, талисман, Тошко Душков Добродушков.

Сега вечер за да ме разсее идва само Синковеца, който ляга при мен, идва на принтера до компютъра ми и ме гледа в очите с нямо очакване...

В.Софин разказ по действителен случай. 31.07.2019год. Самоков