Аз съм само сянка

                                                                      

          Аз съм само сянка... Пълзя рано сутрин по комините. Надничам в хорските дворове от покривите на къщите. Спускам се долу, където в градинките ухаят пролетни цветя. Докосвам ги леко, неусетно за тях.

После сядам на първата пейка попаднала в моя невидим обхват и чакам.

Идват най-ранобудните. Обикновено това са старците. Съпругите им, ако ги има такива, обикновено са по магазините за хляб, мляко и продукти от първа необходимост.

Към обяд, когато стане прекалено топло, се вмъквам през отворените прозорци на къщите...

Аз съм само сянка...   затова прониквам навсякъде. Докосвам напуканите бразди по дланите на възрастни хора седнали да обядват. Взирам се в очите им и виждам тъгата по отминалата младост.

Броя и времето... А то както винаги избързва неумолимо. Дори не дава да бъде коментирано. Нито пък следено от някаква нищожна сянка...

Намирам сили да се измъкна навън, където срещам погледите на двама млади влюбени, които седят в късния следобед на същата пейка на  която рано сутринта стар господин пушеше лула.

Вглеждам се в лицата им. Дори се осмелявам да ги докосна. Момичето има мека коса и нежно миловидно лице, а момъкът гладко обръснат като за първа среща... Естествено те са заети единствено със себе си... Прегръдката им беше толкова взаимна и целувките пламенни, че за миг изпитах лека завист... Все пак нали съм само сянка? Това не ми попречи да мечтая... Да се издигам полека нагоре и да разглеждам света. Не ми пречи да мисля... Но нали все пак съм сянка, какво пък толкова ме развълнува?!

За да се разсея отскачам до реката, където няколко патици се къпят. Погледът ми среща зеленината на храстите, усетих дори студенината на водата, където няколко рибки уплашени от сянката ми се скриха бързо в подмолите покрай брега.

Все пак нали, съм само сянка?! Повечето хора не ме забелязват. Животните почти... Но рибките ме усетиха.

  Някога не бях сянка. Някога бях човек, който живееше в този провинциален малък град. Някога  седях на същата тази пейка, където стария господин си пушеше лулата сутринта... Някога и аз там целувах и прегръщах, моето момиче... Някога?! Вчера ли беше?!  Не помня това. Има си хас, та аз съм само сянка. Промъквам се по покриви, влизам през прозорци, галя цъфналите ухаещи цветя на двора, следя младите влюбени двойки и се сещам, че времето отдавна е минало... Изтекло е! Никога няма да се върне назад и да се усмихне за мен, да вдъхне живот и ми донесе вяра... Няма как това да се случи!

Аз съм само сянка... Сянка, която мечтае и иска да бъде отново човек...

В.Софин