Времето
има способност да отмива раните, които е създало. Не всички. Някои от тях се
връщат като бумеранг и удрят неочаквано...
Нощта преди последния ден, когато очаквам с нетърпение
новата година. Чакат и други като мен за да забравят старата. А може ли това да
стане?
Хиляди хора със съдба различна. Любов, омраза, пари, завист
и приятелство. Приятелство, което не желае да бъде забравено. Пък и защо ли...
Истинското вино оставя спомен на небцето. Вече опитано, то не се забравя.
Беше приятел. Най-добрия,
който някога съм имал. Мислех си дори, че такъв не съществува. Но го имаше...
тогава в началото на осемдесет и шеста година на двадесети век.
Погледна ме с
недоверие, когато споделих с него, че чета книги в свободното си време.
Книги за приключения и места, които мечтаех някога да посетя
и места за които знаех, че никога няма да видя.
Тогава все пак бях на двайсет и три години и мечтаех за хубавите неща в живота.
Но именно мечтата ни сближи като приятели. Или по точно
книгите, които бяха за нас, хляб насъщен. Пътеки към минало и настояще,
размисли, дискусии за литература и света, такъв какъвто го знаехме.
Казват, че колкото
повече човек чете, започва повече да вниква в нещата от живота.
Пред мен като картина виждам миналото. Двамата работим в завод. Времената тогава бяха не винаги
трудни, но не бяха и много лесни. Въпреки това двамата намирахме време да
говорим за книги.
Приятелите идват и
си отиват. Някои са забравени, други просто си имат особено кътче в сърцето ни,
и остават там. Колкото и да се мъчим да ги трием от съзнанието си, толкова
повече те идват. Настаняват се завинаги и превземат душата ни.
Въпреки, че отдавна ги няма, те продължават да живеят. Тук
са тук до нас в спомените. Нощем дори понякога неочаквано ни посещават по време
на сън.
Обичах почивките в завода. Две по петнайсет минути всяка.
Сутрин и следобед за кафе, цигара или ябълка.
Обикновено ябълката беше за мен. Приятелят ми пушеше
цигара и разговорът се водеше за литература.
Кой какво е чел, какво го е впечатлило и какво мисли за света. Интересното в
случая беше, че никога не спорехме различно за нещо, което бяхме вече чели.
Ако имаше различия това бяха за отборите по футбол. Той в
ЦСКА, а аз в Левски. Въпреки всичко, никога не сме се карали за това. Дори за отборите ни, когато играеха един срещу друг.
Тогава бях придобил
навици, които и днес съм запазил. На заплата купувах книги и ги споделях с
приятеля си. Първо той ги четеше и ми казваше коя го е впечатлила най-силно.
Бяха времена, когато четяхме книги, които бяха минали цензура. Но
не и всички, защото до нас през осемдесет и осма година достигна Марко Семов и
неговата книга, „Япония като за Япония“ Въпреки реакциите на тогавашната власт да я спрат и изземат от библиотеките, ние вече и двамата бяхме успели да я
прочетем и да направим разликите у нас и в чужбина.
После дойде
демокрацията и нещата се оплетоха. Купони за хляб и продукти от първа
необходимост като олио и захар. Неща за които не желая да си спомням. Книгите
поскъпнаха драстично. Библиотеките изнемогваха без пари. Тогава открихме и
препрочитането и обмислянето по нов начин, нещата от живота. Интересен период на
дискусии. Спомени, които оставиха вкус в устата ми. Вярвам, че и при него е
било същото.
Някои хора казват, че не трябва да дълбаем в миналото. Да но,
когато то дълбае душата ни, трябва ли да сме безразлични?
Трябва ли да оставим лентата на спомените цяла или просто да
отрежем отрязъка и забравим, че някога нещо е имало? Няма как да се случи това!
Срещнах нови хора. Хора, които в младостта си никога не бях срещал.
И между тях има такива, които палят пламък в сърцето, но оня стар огън не се
забравя. Знам, че няма да го забравя. Не знам защо? Но зная само единствено, че
приятелството ни си е заслужавало да го има.
Въпреки напредналото време, виждам все още усмивката му, гледам в очите му на младини,
зяпащи ме недоверчиво...
И естествено не бих искал да си спомням, колко болен беше, и
как си отиде тихо, не забележимо почти...
Няма го! Но въпреки това знам, че си е струвало всяка една
минута проведен, разговор с него.
Времето отнема много неща, но слава Богу, запазва някои... И
това е паметта за добрия човек, който остава да живее в спомените ни завинаги...
Памет за Пепи Станоев
В. Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар