Светлина от тавана

                                                                     

                 Всичко стана по време на карантина. Коронавирус, който смути спокойствието на много хора и обърка сметките на други, накара семейството на Митко да вземе мерки.

Дванайсетгодишния малчуган беше откаран на село. Родителите на Митко също се изнесоха там. Всички училища в страната затворени, чакаха шанс. Такъв обаче нямаше и затова учението трябваше да продължи онлайн по Интернет. Всеки ден Митко сядаше пред лаптопа и усвояваше нови знания. Това обаче не му беше достатъчно. Липсваше му парка, приятелите, разходките...

 По изрична молба на майка му Гергана и баща му, Васко, оставаше затворен в къщата на дядо си. И без това носеше неговото име. Малкият Митко, трябваше да бъде търпелив и да устои на предизвикателството, което дойде именно от Коронавируса. Той промени навиците на всички хора.

   Лошото беше, че дядо му а и баба му Павлина, бяха починали преди няколко години. Митко трябваше да остава често пъти сам. Всяка сутрин майка му надянала маска, трябваше да ходи на работа в града, където беше продавачка в хранителен магазин. Баща му Васко работеше на първа линия. Лекар, който даваше всичко от себе си за да облекчи положението на болните от Ковид 19. Грип, който заслужаваше особено внимание. Лек за него нямаше и опасността за всички хора беше толкова голяма, че призивът всеки да си остане вкъщи намираше голям отзив във всяко българско сърце.

 Макар и събота днес се налагаше, майка му отново да бъде на работа. Баща му Васко, даваше дежурства по цяла седмица. Очакваше се да се прибере едва в понеделника...

   Митко изпрати до вратата майка си. Изслуша молбата и да не излиза и да бъде разумен. И когато тя се качи на автомобила си и замина на работа в града, той въздъхна и се замисли.

  Очакваше го труден ден. Днес нямаше да има онлайн училище. Налагаше му се да измисли нещо. Зарови любопитен глава в мазето на дядо си. Поразрови тук там, но отдавна всички любопитни вещи, които седяха някога там, когато беше жив дядо му Митко ги нямаше...

Погледът му се закова на дървената стълба. В този миг го осени идея. Никога не се беше качвал на прашния таван. Той беше загадка за Митко. Баща му лекарят Васко отдавна беше забранил да мисли за него като място подходящо за малчугани. Но любопитството на Митко надделя и той понесе стълбата на дядо си към втория етаж. Таванът го чакаше и той нямаше как да устои на предизвикателството да се потопи в един неиследван за него свят. Свят на минало, на спомени, които го чакаха там.

Закрепил стълбата горе, Митко бутна нагоре капака на тавана и надзърна там. Тъмнината го обгърна до кости. Нямаше светлина. Неподготвен за мрака той взе бързо решение. Върна се долу намери, фенерчето което майка му предвидливо беше закупила и снабдила с батерии. Взе го в ръце. Облече анцуга си и вече беше готов за приключението. Таванът пълен с тайни го очакваше. Почувства се като героите от книгата на Астрид Линдгрен, която наскоро прочете. Пипи Дългото Чорапче и нейните двама приятели Томи и Аника го караха да се чувства като нещосъбирач. Не трябваше да чака повече. Смел, безстрашен, изкачи отново стъпалата на стълбата, вдигна капака нагоре и пусна сноп лъчи от фенерчето.

Очакваше го изненада...

  Видя старата ракла на баба си, Павлина. Нейде там лъч, показа и косата за трева на дядо му Митко...

Спомените и изненадите го очакваха... Нужно беше само да пристъпи и да се озове в друг свят. Свят на минало, на история и тръпки създадени от спомените за баба и дядо.  Стана му мило и тъжно едновременно. Трябваше ли да нахлуе там?! Да влезе в света на сенките? Да разбере нещо повече от разказаното от баща му?!

Налагаше се... Докато тези мисли прорязваха като нож съзнанието на Митко, краката му сами доброволно пристъпиха напред. Съвсем нисък таванът не предлагаше удобства като да стоиш прав. С наведена глава за да не закачи старите потъмнели от времето керемиди, Митко пропълзя напред. Спря пред раклата, която почти изцяло беше в прах. Няколко разбудени паяка привлякоха вниманието му. Тънка паяжина от комина се спускаше надолу в очакване на плячка. Такава обаче нямаше по простата причина. Мухите летяха на светло. Това не пречеше на паяците да се вторачат в Митко.

Но той вече видял ги, не им обърна повече внимание. Раклата го привлече като магнит. Все пак устоя за момент и хвърли поглед  в другия ъгъл на тавана, където все още се виждаха някои от старите инструменти на дядо му. Дървена лопата за хляб, няколко големи свредла, които явно са помагали да бъде издълбана с тях вътрешността на парчета от череша; косата за трева, две вили и едно гребло за събиране на сеното през лятото също се намираха там. Обзе го непозната обич към дядо му, който отдавна не беше сред живите. Сълзите сами потекоха по вече прашното лице на Митко. Избърсал ги в ръкава си той надигна капака на раклата. И там го очакваше изненада. Най-отгоре погледът му се закова в старата народна носия на баба му, която обличаше, тя по празници; отдолу надзърнаха и две шарени направени на ръка торби за през рамо. С тях дядо му ходеше за орехи, ябълки и круши в градината накрая на селото... Тук намери стари документи от които му стана ясно, кога са се родили и женили, милите до сърцето му хора. Хора, които нямаше как да забрави. Помнеше баба си, която на пет години когато беше му разправяше народни приказки за „Дядо и внуче“. Мили спомени, които отново предизвикаха влага по двете страни на лицето на малкия Митко. Бръкнал отстрани на раклата той напипа старата броеница на дядо Митко. Направена  изцяло от кехлибар, тя впери жълтите си очи в любопитните на Митко.  Отново чу гласа на дядо си, видя го седнал отпред на пейката пред къщата с баба Павлина да прехвърля топчетата в едната си ръка и да се усмихва на поздрава идващ от съседи минаващи по селската улица...

Всички тези картини преминаха отново пред очите на малкия Митко.

-Ех –въздъхна на глас, той. Сякаш вчера беше, когато с дядо му бяха в магазина на селския площад, където опита с голяма доза радост, големия  фин млечен, шоколад на име „Крава“... Сети се за това, не за друго, а защото опаковката заедно с разноцветните хартийки от бонбони лакта, също изникнаха от дълбините на раклата, пълна с мили тайни.

Калпакът от астраган; червения пояс и черните дънести потури на дядо Митко се взряха внезапно в очите на внука, хванати без компромис от лъчите на фенерчето държано в ръцете му.

Естествено беше и тоя спомен да озари мислите на малчугана. Дядо му и баба му на Гергьовден на хорото, на селския площад, някога наречен мегдан...

Звукът на гайдата, на кларинета, шумът от тъпана... Всичко това се пробуди отново в ушите на внука.... Наложи се отново да бърше сълзи. И не само сълзи, защото сополите тръгнаха сами...

Видял всичко това, разтревожен почти схванат от клякането долу, Митко затвори раклата на баба Павлинка, въздъхна и се отдръпна. В този миг почувства, че настъпи някаква материя под себе си. Лъчът от фенерчето се вмъкна долу ниско при краката му и показа отново златотъканите пъстри черги на баба му.... Естествено и те се намираха тук.  Стояха на стража заедно с двете шарени стомни, каленото гърне за шарения боб, който баба му правеше някога... Плетените кошници за черешата в двора.... Всички тези неща бяха тук и се опитваха да крият тайните от миналото. Дори кобилицата с двете медени менчета за вода от чешмата на мегдана  хвърлиха любопитно поглед в очите на Митко. Тук на тавана, стояха спомени! Стояха години време...!

Нямаше ги дядо и баба... Нямаше ги, но изживяното с тях стоеше като камъче в сърцето на Митко. Камъчето беше мъничко, неуловимо почти, прашинка, някаква... Но тежеше също като най-голямата канара намираща се високо в планината....

Има си хас! Буцата, която заседна в гърлото на Митко също беше огромна. Едва я преглътна...

Мина мисъл в главата му. Изрече я на глас:

-Защо?!

Имаше ли смисъл да се качва на тавана въобще? Трябваше ли да се измъчва? Защо беше нужно всичко това?

Вече слизаше по стълбата на втория етаж, когато му просветна. Видя светлина на тавана. Имаше си хас да не я беше видял. Да не я беше усетил...!

   Всеки човек трябваше да знае истината. Трябваше да знае нещо за миналото си, за хората, които са живели някога, за техните обичаи, за обичта им, за светлината, която са носели в душите си.... Всичко това, трябваше,  да се знае, за да може да се продължи напред. За да може, да се пребори със сила, дори днешният дошъл от чужбина, Коронавирус... За да има живот и спомени за сърцето на всеки, което разбира, че трябва да обича...

В.Софин