Само три на
брой са езерата, но без бой с клека няма как да се достигнат. Почти невидима,
пътеката изцяло е превзета. Това не пречи на раницата ми да се мушка напред, а
краката ми да търсят опора надолу. Клоните на клека ме шибват по лицето и
започвам да мисля. Сещам се с мислене, че мога да се изгубя. Как като всичко е
пред погледа ми? Идвал съм тук достатъчно много, но все пак от няколко години
ми липсваше това място. За да не съм капо, както казват някои, успявам да
изгубя шишето с пепси колата на пътя, което дремеше отстрани на раницата ми.
Провирам се трудно, но все пак, къде с късмет, къде с нюх намирам най-малкото сухо,
почти пресъхнало, Саръгьолско езеро. Разбирам, че водите му се зареждат от
другото намиращо се малко по нагоре. Документирам с цифровия си апарат спомени
като моята скромна личност, заедно в компанията на диви пчели търсещи прашец от
цъфналите ми наоколо билки в жълто. Провирам се между клек за да снимам и
по-горното, което ме впечатлява с уникалната си красота и грамада от напукани канари,
усетили притеснение от времето играещо си грубо с чувства си. После при сухото,
оставям Раницата да си отдъхне, докато впечатлен аз от сините боровинки
намиращи се тук, се опитвам да ги отбера като армаган за вкъщи. Тук там
прозират и червени, но са прекалено дребни. Тях ги отбирам с ножичка заедно с
листата за чай, който облекчава работата на бъбреците.
Докато си мисля именно това забравен в джоба ми,
оставен без внимание протестира не кой да е, а джиесемът с остър звън. Брей мисля
си и тука ли ме намериха…
Вдигам притеснен само да чуя думите дали пък случайно
не съм ваксиниран. Ковид проблемите, които бях забравил, ме стигнаха и тук.
Спасение дебне отвсякъде, но явно днес не му беше редът.
Следя
движението на стрелките на часовника си. След кратък обяд в14,30 поемам по-пътя
прашен… Всъщност през клека по невидима пътека. Мечтата ми е да снимам и
намиращото се най-долу ,което е най голямото от Саръгьолските езера. Забързан
защото и времето не ми дава въздух, пропускам да хвана правилния път. Вместо
него тръгвам вляво към хижа Заврачица. Скоро се усещам. Падам. Забързан заради
напредналото време стъпвам накриво и изкълчвам глезена си. Дори чувам
задъханото му пукане, което кара устата ми да бълва ругатни. Това не ми помага,
но се чувам да казвам:
-Сега Вуте я втасахме!
Казвам това но същевременно сякаш ужилен от пчела
скачам, защото нямам време. Връщам се обратно. Докато търся, къде е разклона с
невидимо изчезналите букви на табелата обозначаващи някога пътя тук падам
отново. Принуден съм да чуя отново задъханото пукане на глезена ми. Същия крак
но тоя път в обратна посока.
-Аха! Вуте пак я втасахме, но поне наместихме… -казвам
аз проклинам съдбата, но ставам отново. Нямам избор! Намирам невидимата пътека
през клека и се озовавам с късмет най-после на долното Саръгьолско езеро. Правя
в движение запомнящи се снимки. Очарован съм от огледалната способност на
езерната повърхност да съхранява белите облаци плуващи в небето над мен.
Встрани все още не опадал цъфти и блести във водите заедно с други билки и
жълтия кантарион. Рилска красота, която не се забравя. Остава завинаги в
сърцето на планинаря. Раницата ми оставена наблизо също е очарована. Щастлив
потеглям обратно само за да открия, че съдбата отново се е намесила. Пътеката
липсва. Просто преди малко беше тук, а сега я няма.
-Хайде де! Стегни се Вуте!
Вляво, клек, вдясно също. Мушкам раницата като куче
пазач да подуши пътеката, но и на нея и е трудно да се ориентира. Почти загубил
битката, най-после напипвам в движение посоката. Клекът пък щастлив от това, че
съм открил път не престава да сипе с усмивка жълти иглички във врата ми и да пълни
страничните джобове на моята приятелка, Раницата.
Куцукайки с левия крак биещ се с клека започвам да
разбирам някои неща от живота. Без другарче в планината не става. Е, аз си водя
Раница за из път, но и проклинащата ми събитията, мърмореща вечно, недоволна Уста.
Място за
отстъпление всъщност в планината, няма. Продължавам нагоре без да се мая
повече. Внезапен звън събужда планинската тишина. Чак изтръпват в уплаха
близките до мен езерни води. Джиесемът ми проговаря с гласа на сина ми Боян:
-Къде си?
-Още тук драпам из Саръгьолските, Жълти езера…
-Хубаво драпаш, но ще се прибереш сред нощите.-беше
саркастичния отговор на сина ми с глас от джиесема. После добавя:
-Когато стигнеш в Боровец ми звънни! Ще дойда да те
взема с колата…
Малко след тоя разговор намирам на пътеката изгубената
си бутилчица пепси кола, която ми дава сили да продължа нагоре, откъдето присмехулно
ме гледа не кой да е, а покореният по-рано от мен връх Шатър.
Най-после си отдъхвам Намирам се на маркирания път.
Зад мен към хижа Мусала, а надолу вече към лифта за Боровец. Леко изморен с болен
глезен срещам пред мен трима ентусиасти тръгнали за хижа Мусала.
Усмивката и поздрава ми, не дават повод за оплакване,
но голямата ми Уста казва и друго:
-Май сте закъснели?
-Е късно взехме лифта, но ще стигнем навреме.
-Хубаво, но и аз съм закъснял за лифта, но синът ми ще
ме чака в Боровец.
Тука разбирам, че с този, който приказвам познава
Боян.
Изпраща поздрави от името на Ицо. Разделяме се с добри
чувства. Аз с натежало сърце, което очаква мрака на планината да го хване, а те
щастливи с прехода си.
Усещам пулса на времето да играе в изкълчения ми крак.
Движа се по каменистия път надолу покрай връх Шатър. Нещата не ми се получават
бързо. Повече не срещам никого освен погледа на слънцето, което ме изпраща в
тъмното на гората. Оставам сам. Не ми пука, обаче. Бързам толкова, колкото
кракът ми дава. Вече става 19,15 и най после намирам двореца на Ситняково.
Устата ми пресъхнала като, че ли не се намирам в Рила, а във великата Рилска
пустиня. Вода дебне отвсякъде, но не и от чешмата на двореца. Преглъщам
напразно изчезналата слюнка и докато краката ми се движат по пътя надолу почти
механично звъня на сина ми, само за да чуя, че още съм далеч от заветната си
цел, Боровец. Не се отчайвам, обаче. Снимам почти заминало за лягане слънцето и
се смъквам полека. Поне го няма вече клекът! Усмихнат от тази мисъл продължавам
движението уверен, че ще стигна до пряката пътека водеща до Боровец. Стигам там
само за да установя, че има много маршрути. Пътеки колоездачни извират отвсякъде.
Хващам първата и броя минутите. Знам от предишни мои слизания че са точно
трийсет. Уви! Минутите минават, а аз все още бродя в мрака с изтърбушени от
умора, очи. Разбирам нещата. Тръгнал съм в грешна посока. Но избор няма. Или
има. И моят е, когато стигна някъде, където има по-добър път да го хвана.
Въздъхвам щастливо. Пред мен в сиво в тъмното леко проблясва каменист път, а не
пътека. Хващам го само за да установя, че музиката идваща от Боровец все повече
се отдалечава. Ами сега! На пътечка, мечка! Не! Просто продължавам без сили да
се върна в прекалено тъмното. Знам, че всеки път има начало и край, но какъв ще
е моят още не зная. Само подозирам, че ще светне все някога нощес. Краката ми
особено болният се справя за момента добре. Когато стигам завой, който ме връща
към Боровец въздъхвам облекчено. Скоро стигам разклонение и очите ми в тъмното
улавят, табела. Джиесемът, който ме придружава инкогнито в джоба ми излиза и ми
шепне със светлина:
-Четири километра до Черната скала!
Хайде бе! Не мога да повярвам, аз. Нима е възможно!?
Явно съм заобиколил Боровец и съм излязъл над него. Какво пък. Вече знам, къде
се намирам. Вярно, изгубих се в тъмното, но нали успях и да се намеря…
В ред на тия мисли прозвучали вече оптимистично в
главата ми прозвучава, звън.
Джиесемът ми отново проговаря с гласа на сина ми Боян:
-Къде се загуби? Досега трябваше да си се обадил?
-Изгубих се в гората. Но няма страшно, вече се намерих…
-И къде е това?
-Няма да повярваш. Тука съм наблизо на пътя за
разклона до Черната скала…
-И какво правиш там? -заинтересуван е синът ми.
-Вървя, куцукам и вече виждам светлините на
прожекторите… Всъщност очите на близките хотели, синко. Ела да ме вземеш
намирам се над Боровец в посока Костенец!
-Ха, ха! -позасмя се синът ми. -Никак нямаше и да се
учудя ако беше стигнал и чак до село Радуил… Идвам!
Е стигам най-после пътя с асфалт. Знам, че тук също
има чешма, която може да утоли жаждата ми. Уви! Също като заведението наблизо и
тя самата беше спряна, затворена може би завинаги…
Най сетне облекчава погледа ми не кой да е, а фаровете
на колата на сина ми пристигнал след няколко измъчени от жажда минути за мен.
Необикновеното ми приключение прозира в края си. Не
така разсъждава глезенът на левия ми крак.
Добирам се до леглото като преди това успешно изпивам
петстотин грама ракия. Не! Просто вода, която ми е спасението. Заредено отново
шишето остава да ме облекчава и за през нощта. Не чувствам глад. Само
изтощение, но и радост, че съм се завърнал в бащината къща.
Докато се опитвам да спя идват поредни мисли в главата
ми.
Какъв ден, беше. Какъв ден, Боже! Върхове, красоти, Рилски
срещи! Е и мъничко, падение. Моето! Но без това не може. Вкусът на хляба и
солта трябва да се усетят между зъбите. Да се захапят и слюнката на щастие да
потече… Иначе как? Природата ми показа силата си, но и слабостта ми също.
Въпреки това не съжалявам за станалото. Само дето мила Раницата ми мрънка после
за игличките от клека по нея, донесени
на тепсия чак вкъщи.
Но разбира се както казах по горе, без това не може…
И така, до следващия път, в който ще има нов избран
маршрут, срещи планински и много истински изживявания!...
В.Софин 3.09.2021год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар