Всички заедно
Събрахме се всички заедно.
Едно Перо, пълна Мастилница, Тетрадка и скромна, моята Личност.
Когато
го притиснах върху белия лист, Перото потрепера от изненада. Мастилницата пък,
въздъхна облекчено. Бяха я използвали по предназначение. Тетрадката се усмихна
щастливо. Все пак се бяха сетили за нея. Единствено моята скромна Личност
изсумтя недоволно.
Трябваше. Налагаше се да се роди есе. Ново новеничко, изковано с помощта
на Перото, Мастилницата, Тетрадката и моите объркани мисли. Налагаше се
концентрация. Погледнах през прозореца. Нищо не ставаше там на улицата потънала
в здрач. Лампите отвън все още незапалени дремеха необезпокоявано от тока,
изгубил се нейде в пространството. Някъде може би зад рида, който се бе
изправил срещу мен имаше електричество. При мен, не. Една свещ догаряше за да я
смени, нова. Бели, сълзите ѝ понякога капваха върху белия лист. Една от ръцете
ми напразно се опитваше да предотврати ставащото.
Перото ми топнато в Мастилницата най-после проскърца ядно върху учудения,
първи лист на тетрадката.
Моята мисъл също се отнесе към планините. Единствено Мастилницата и Тетрадката
бяха доволни.
Перото знаеше, че темата която трябваше да напиша бе за бездуховността
на българина. За неговото отчаяние, за трудностите му в живота; за лишенията му
и страданията, които му носеше всеки божи ден.
Вместо това стиснал зъби, които сякаш не бяха моите, аз пишех за
красотата в природата. Върховете, чистотата на въздуха и усмивките на билки
позволили си да смутят величието на планините, с цъфтеж през лятото.
Горе на високото, където орли, вятър и мечти си даваха срещи; там в лоното на
чистотата, където разумът изчистваше шлаката натрупана от бремето на парите; където
усмивката и поздравът, беше по срещан другар от вкисналата градска физиономия;
там сред сините очи на езерата, перото препусна неочаквано и се намери на върха
сред облаците, снежнобели…
Време беше. Може би, някой трябваше да помогне. Да ме свали от
пиедестала на, който се бях изкачил. Да ме смъкне долу, да ми покаже клошарите,
разбитите тротоари и пътища. Да ме отрезви с цените, които бяха превзели душата
на нашенеца; да ме изкара от лоното на приятното и ме хвърли в истината. Неудобната
истина за, която не се приказва, а и трудно се пише. Но не всичко е върхове. Не
всичко, пари…
Докато пишех тия неща ми се стори, че Перото ме подкрепя, листовете в Тетрадката
сами се отваряха и сочеха, верния път. Мастилото от мастилницата се нахвърляше
върху Перото като стар, добър приятел. Мислите ми разбъркани доскоро взеха, че
се съединиха.
Резултатът
бе новото ми току що родило се есе. В него имаше всичко. Усмивки, красота,
върхове, поезия. Но най важното е, че се получи истинско. Взето от живота до
нас. От улицата, от времето, в което се опитваме да бъдем по добри, по смели и
разбира се приятели. Защото ако ги нямаше последните, Перото, Мастилницата, Тетрадката,
сълзите на стопяващите се Свещи, и разбира се моята скромна личност, едва ли
бих написал това, което залегнало в сърцето ме измъчваше и продължава да ме мъчи
всеки, божи ден!
В.Софин 21.02.2023год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар