Талантът расте по дърветата

                                                                             

                                            Талантът расте по дърветата

          Не бях се замислял скоро. Но някогашните думи на баща ми стигнаха до съзнанието ми. Той повтаряше една и съща максима, която така и не забравех въпреки изминалите години.

– Талантът расте по дърветата сине.–казваше ми той. Гледай дърветата и се учи от тях!

Доволен от наставлението на баща ми, реших да следвам наставлението му. В двора, където живеехме веднъж той посади, круша. Гледах я, една такава неугледна, неукрепнала още с корени в земята и се чудех. Нима това дърво има талант? Ето аз ходя на училище. Всеки ден научавам нещо ново, а крушата расте в двора ми и била, талант. Как така!? Чудех се и не забравях след училище да и хвърлям с подозрителност поглед. Мислех си, че и тя ме следи и се надява да я надмина. Може би, но едва ли, крушата има талант. За всеки случай я проверявах за да разбера какво все пак ми е казал баща ми. Докато си мислех за тези неща, крушата, а и аз заедно с нея пораствах. Но порастването е едно, а талантът друго. И ето, че една пролет няколко години по-късно, снежнобелите цветове на Крушата влязоха в полезрението ми. Дали пък това не е талантът, за който ми казваше баща ми? Хм! Едва ли! Проследих с интерес ставащото. Взе, че завърза. Появиха се малки неугледни круши, които имаха още нужда от дървото „майка“, за да порастат. Отново се замислих. Може би талантът расте по дърветата, защото дават плод. Това трябва да е. Сигурно като се оженя и аз ще имам деца. Но това талант ли е!?

    Колкото и да мислех никаква свежа мисъл не идваше на помощ в главата ми.

Дойде есен. Дето се казва, златна есен с узрели плодове. И крушата узря, но не и мисълта у мен.

Понеже много се мъчех да открия решението, защо дървото е талант, аз реших на съдбата да определи истината. И тя не закъсня. В един късен следобед, реших, че плодовете на крушата са достатъчно узрели. Пристъпих към прибиране на реколтата. В оня момент си мислех, ако не успеех да ги хапна щях да изваря ракия. И така както си стоях под крушата и си мислех, че плода не пада по-далече от дървото и изведнъж… Каква наглост само! Една круша се откъсна от най-горния клон и ме удари по-главата. Е, не получих сътресение, но внезапно просветление. Това точно измерено попадение ми осветли дългогодишния проблем, който до този момент не бях решил.

 Макар и учил физика до онзи ден, в който крушата ме чукна по главата не бях се сетил. Но сега вече знаех. Исак Нютон и неговата ябълка от, която идва концепцията му за гравитацията.

На 15 април 1726год Нютон си спомнил, как се е родила идеята му. Това станало при падането на една ябълка, докато той се бил замислил за нещо. Тогава се запитал, защо ябълката пада винаги перпендикулярно на земята, а не се отклонява настрани или нагоре. Винаги сочи центъра на Земята. Това са неща най-ежедневни, които са давали тласък на развитието на човечеството.

    И тогава ми стана ясно, защо талантът расте по дърветата. Ако човек е наблюдателен може да забележи много от законите, които природата е решила предварително преди човек да ги открие отново.

 Да, наистина това е талант, татко! Възкликнах преди няколко предателски сълзи да паднат на гроба на отдавна отишлия си от този свят, баща. Да си Исак Нютон и да мислиш като него, да вникнеш в математиката, гравитацията и да разбереш Природата, това дава тласък на мислите. Те освежиха паметта ми с падането на Крушата върху главата ми.

Всеки има талант, някакъв. Важното е да го открие навреме преди времето да му отнеме тази възможност. На Исак Нютон е наречена улица в квартал „Витоша“ в София.

В. Софин 19.03.2024год.