Да убия, час
Всъщност оказа се трудно. Нямаше обаче,
къде да мърдам. Налагаше се да убия, час. Та откровено изглеждаше лесно. Даже
прекалено. Та какво е час в сравнение с ден, седмица, а и месец, дори? Нищо!
Ако бе секунда, нямаше да се замисля. Едва ли ще имам време да се почеша. Дори
и да се среша, не стига. Но, цял час!? Всъщност това са шейсет минути. Времето
отброява, секундите. Изтичат минути. Пет, десет, но чак шейсет… Прекалено
много! Но ако ми остава час да живея? Прекалено малко е тоя, миг, бих казал.
Докато поема дъх и трябва да се сбогувам. Да се сбогувам с вятъра, слънцето, а
и с любовта. Да не забравя и песента, музиката, природата… Завинаги!
Мразя сбогуването. Всъщност радвам се на
срещата. Но, когато времето изтича… Секундите летят. Не, не ми се иска. Не желая
да се сбогувам. Да прекъсна връзката? Всъщност час време за убиване. Мога ли да
убия тоя, час. Да го ликвидирам така, че да не остане и миг, запомнящ?
Явно, не!
В отрязъка от времето,
този час, всъщност е прекалено много. Какво е това лигавене? Умирай, дявол да
те вземе! Но, колкото и да го мъча този час се влачеше, не в мигове, а с
години.
Как да го изтрия? Да го ликвидирам от погледа си…! Да знам,
че не е съществувал. А всъщност съществувал ли е!?
Ами аз, не съм ли решението!. Еврика! Ето на, тук съм! Още
живея и дишам. Значи съществувам. А дали е сигурно? Кой може да ми каже?
Спомените
изневеряват. И само те ли?
„Така било е и пак така ще бъде!“ -Никола Вапцаров
Нима?
Иска ми се! Няма как.
В отрязъка навремето, точно един час, не повече… Сетих се за, майка и баща,
които вече не са до мен с подкрепата си; спомних си казармата и приятелствата
двегодишни, които останаха там; първата любов; сватбата, децата, които отгледах…
Часът мина! Не бе
учебен. Все пак навремето беше 45 минути. Днес е, четиридесет за учениците. Дали
е много? Може би прекалено, много?
Шейсет минути! Час, как да го убия?
В. Софин 5.03.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар