Без почивка
Цял ден бях в
очакване. Напрежението ми растеше неистово. Нямаше обаче обаждане. Освен едно.
Рано сутринта: „Очаквайте пратка“. Успях да пия кафе с приятел и дори по едно
малко за кураж. Това не ми помагаше, но поне успокояваше временно душата ми.
Обядвах като ушите ми бяха отворени докрай. Напрежението се засилваше. Уви!
Джиесемът така и не пожела да ме осветли по-въпроса. Пратка нямаше. Но аз все
пак очаквах обаждане. Вече се бях предал на мързела. Леглото тихо стенеше с
ръждясалите си пружини под мен. Стенех и аз мълчаливо. Внезапен звън прекъсна
леката дрямка, която ме обхващаше докато бях в очакване. Хвърлих едно око на стенния
часовник, който ми съобщаваше верния час. Шестнайсет часа. Очакването ми беше
за пратката. Вместо да чуя указанието, че мога да изляза от къщи и да платя
това, което не очаквах. А всъщност очаквах ли пратка? Докато джиесемът ми
грозно надигаше глас една ръка, моята се протегна, за да го избави от граченето.
В ушите ми
прозвуча: „Чувствайте се поканен сте на изложба с картини на художници, които
си заслужават виждането, господине. Времето и мястото на събитието, 17 и 30 в читалището
в града ни! И моля ви, не закъснявайте!“
Докато
осмислях предложението за да дам отговор, джиесемът или по точно от другата
страна на линията затвориха. Още ми е странно. Коя беше дамата дето ми звънна,
и защо бях поканен на изложба?
Дали път това не беше пратката? Която очаквах през целия си
пропилян ден. Пропилян не затова, че се видяхме с приятеля на кафе и пихме по
едно малко. Може би очакването, което бавно ме убиваше. То беше виновно.
Запитах се, защо трябваше да изтърпявам такова посегателство
над моята скромна личност?
Имах ли избор?
Всъщност като се замислих явно съм имал. Куражът обаче не ми беше стигнал. Кураж
всъщност, едно копче, което изключваше гласът на джиесемът, който си
позволяваше да ме обезпокои в единствения ден през седмицата в който имах
почивка.
В.Софин 7.03.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар