Нещо събирачи
Да ви кажа честно,
тая игра „Търсеницата“ дядо я измисли.
Преди няколко дни мама го беше изпратила да ме вземе от детската
градина.
Отвън вече, когато бяхме само двамата дядо ми каза, че не
признава колите. Дори сподели, че помнел времето, когато е нямало коли. Всички,
даже малките деца ходели пеша.
–
Освен по-хитрите – коментира дядо и добави с
усмивка:
– Мързеливите се возеха в каруци като караха коня да я тегли
вместо тях… Но ти Софи имаш две здрави крачета, а не като дядо ти, ръждясали.
Затова и ще вървим пеша. Ти можеш, а дядо Васко ще трябва да
се движи по предписаната рецепта на лекаря….
Като каза това дядо ме хвана за ръчичка в лятната юнска жега
и ме помъкна по тротоарите към вкъщи. Само, че повечето от тях вече бяха заети
от коли паркирали там.
Беше ми интересно да наблюдавам дядо с неговите постоянни
смешки, които пускаше по пътя ни към дома.
Гледам, че е навел главата си надолу и търси нещо по-земята.
Замислих се, че от толкова много коли превзели тротоарите
дали ги беше видял!? Попитах го докато той ме водеше за ръчица и не ме
изпускаше даже за миг.
–
Дядо бе! Защо гледаш все в земята? Да не си
изгубил нещо?
Дядо се подсмихна и без да ме пусне, отвърна:
–
Добрият нещо събирач не спира да търси, мечтае и
наблюдава. Току виж намерил съм стотинка, може и две… пък, защо не и пет?
–
Че кой ще си хвърли парите долу на тротоара,
дядо!? Кой?
–
Има хора,
които не уважават стотинките, също като малките хора на пътя. Изхвърлят
дребосъците, паричките, защото видиш ли, Софи не вярват, че могат да си купят с
тях нещо. Но ако днес намеря няколко от дребните, утре пак, и ги събера ще
успея да взема нещо от магазина на ъгъла, където живеем. Например сладолед – каза
дядо именно това, защото знаеше, че обичам много да ям сладолед.
–
За това ли? Значи ли това, че всичко което си
намерим на тротоара си е само наше, дядо?
–
Да. -отвърна дядо без дори за миг да се замисли.
Тогава ми хрумна да го питам за
колите:
–
Пък дядо, дядо бе… Виж тая червената кола! Някой
си я е изгубил. Защо не я вземем и така ще си спестим ходенето до вкъщи.
–
А, не Софи. Не може. Заключени са колите пък и
много тежки. Не можем да ги вдигнем и отнесем. Виж ако намерим нещо малко…
Тук не издържах и го прекъснах с
думите:
–
Знам дядо, някоя стотинка например…
Дядо ме погледна учудено и даже
се засмя:
–
И не само стотинка, Софи. Може да намерим болтче,
гайчица, шайбичка, копче и какво ли още не. Но ако видим на пътя да има,
портфейл с пари или документи ще го предадем на полицията.
–
Това пък защо? – на свой ред погледнах дядо с
учудване. – Нали ми каза, че всичко, което намерим си е наше, дядо!?
–
Да, казах го! Но това не се отнасяше за колите и
изгубените портфейли с документи намерени по пътя ни, Софи.
В тоя момент покрай нас мина
куче. Самичко без каишка, беше…. Зарадвах се:
–
Дядо, виж куче. Аз го намерих. Ще го вземем ли?
–
А, не! Кучето има бълхи… - опита се да ме излъже
дядо, но на мен такива не ми минават.
–
Дядо, значи сме намерили бълхи, не само куче. Не
е ли хубаво да ги вземем и тях заедно с кучето!
Дядо се ужаси за момент, но намери
сили, и да се засмее:
–
Ами ти миличко, ако видиш и човек на тротоара,
пак ли ще кажеш, че сме го намерили?
–
Напротив,
дядо. Той ни е намерил пръв на пътя си значи сме негови.
–
Дядо не можа да намери отговор веднага, но
изведнъж се сети:
–
Да, така е Софи. Но ако тоя който ни е намерил,
ни вземе нали вкъщи майка ти и баща ти
ще плачат за нас. Е поне за теб, Софи – доуточни дядо.
– Аз
само се пошегувах, дядо.
–
Виж ти! Пошегувала се… А пък аз даже се
притесних!...
–
И с право дядо, с право.
В тоя момент телефонът на дядо
звънна. Той го вдигна веднага за да чуя и аз:
–
Къде се мотаете двамата? Нали ти казах татко да
хванете такси и право вкъщи- прозвуча строгият глас на мама. Преди дядо да каже
нещо в своя защита се обадих аз, Софи:
–
Пък ние с дядо си играем на нещо събирачи. Много
интересна игра мамо. После ще ти разкажа.
Мама ме прекъсна:
–
Стига с
тия глупости татко. Веднага се прибирайте, защото жегата отвън е убийствена!
Дядо взе да мърмори, че вече сме
били близо до вкъщи и нямало нужда да ни прекъсват „Търсеницата“. Мама изсумтя
недоволно и затвори телефона.
Така разбрах от дядо Васко, че играта се нарича „Търсеница“,
а играчите в нея, Нещо събирачи.
А вие деца, намирате ли нещо по пътя си към
вкъщи? Или пък сте хитри. Не ходите пеша, като мен, Софи. Возят ви с коли. Но
аз пък просто съм влюбена в играта. Вчера си намерих бръмбарче. Взех го, но не
в къщи, а наблизо в парка до нас, където живеем. Така де. Направих го за да не
го прегазят лошите коли, които стоят по тротоарите и все още никой не ги е
намерил. Не за друго, а както казва често дядо:
– Много са тежки, Софи и не можем ги вдигна.
В.Софин 22.10.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар