"Аз съм българче!"

      В една ранна неделна утрин, седях отвън пред кафенето и мъчех гърлото си с горещата напитка. Докато отпивах от чашата, очите ми преглеждаха новините от вестника, който се опитваше да ме впечатли с българската политика, която уж правеше държавата, ни всемогъща и не подаваща се на чуждо влияние. Вярно опитваха се народните избраници, но явно много не им се удаваше, защото постоянно залитаха нататък накъдето ги насочваха.  Възмутен от прочетеното погледът ми внезапно се спря на едно хлапе от ромски произход, което внезапно се материализира пред масата ми. Събрало кураж, то решително ме запита:

-Чичо дай двайсе стотинки! Гладен съм!

Позамислих се. Видя ми се хилаво детето и бръкнах в пазарската чанта в която скрито дремеше, купен от мен хляб . Извадих няколко от нарязаните филии и му ги подадох с усмивка. Вместо да се зарадва детето почти обидено от действията ми каза:

-Ама чичо, исках само да ми дадеш двайсе стотинки!

Веднага ми просветна. Явно бе от кафето, което успешно събуждаше мисълта у мен. Хлапето бе изпратено от възрастен негов роднина, с цел да проси. И ако  му дадях парите, щяха да изчезнат в джоба на изпратилия го, да се срамува пред мен. Опитах се отново да му дам филиите.

-Вземи де!  -насърчих го отново аз. –Не се срамувай!

Да ама хлапето, пак настоя за пари." Какво си знае баба, това си бае!"

-Виж какво! –казах му аз. –В тая страна, човек трябва да заработи парите си. Ако успееш да ми кажеш, поне първия куплет от стихотворението на дядо Вазов, ще ти дам не двадесет, а петдесет стотинки.

И за да убедя детето, че не се майтапя, а говоря сериозно извадих монетата и му я показах. В очите на хлапето внезапно проблесна появила се радост, но бързо угасна.

-Не го знам... бе чичо! – сподели унило то.

-Ходиш ли на училище? –попитах го аз невъзмутимо.

-Ами ходя. –отвърна то.

-Явно ходиш напразно. Щом като не учиш… Все пак, щом си гладен вземи хляба, който ти давам. Пари няма да ти дам!

Обидено детето не посегна, към филиите, а внезапно се обърна и побягна. Наблизо около масите обикаляше друго хлапе заето със същата дейност, да иска пари. Явно беше чуло и видяло разигралата се сцена пред него, защото се доближи до мен и попита плахо:

-Чичо, ако аз ти го кажа, ще ги дадеш ли на мене?

-Защо пък не. Ако успееш да кажеш, сега пред мен стихотворението на Вазов „Аз съм българче!”, парите са твои.

-Да не ме лъжеш чичо? –промъкна се съмнение в очите на хлапето.

-Не няма! Ето виж! Честен кръст! –казах аз и се прекръстих.

Убедено, че няма да го подведа детето изрецитира, не само първия стих, а успешно каза цялото стихотворение. И при това без да се запъне изобщо. Впечатлен от способностите му, вместо обещаните петдесет стотинки връчих в треперещите от вълнение негови ръце, цял лев. Хора видели от другите маси случилото се изръкопляскаха и на свой ред извадиха стотинки и зарадваха хлапето. Докато то се отдалечаваше, съвсем щастливо от нас, броейки събраното в ръка, от съседната маса до мен прозвуча мъжки глас:

-Значи можело а? Нужен е обаче подход и търпение. Че то без учение, днес накъде? А и вие господине… -обърна се човекът към мен. –Вие бяхте прав! Парите трябва да се заработят, а не да се дават даром… Човек трябва да ги заслужи и спечели честно. Тогава и хлябът му, ще е благ… и усмивката чиста!

В.СОФИН