"Царевичандо!"

          Докато погледът ми се рееше, между небето и морето, пясъка и изложените на слънчевите лъчи тела, внезапно до ушите ми достигнаха словоизлиянията на един местен колорит, местно момче разнасящо варена царевица на плажа.  Нагласен с черни очила очила, шапка, която показваше, трите цвята на националното ни знаме, бяла фланелка с надпис България, той възторжено дереше гърло. При това го правеше с усмивка, която откриваше бели зъби, подредени правилно в устата му, която не спираше да възхвалява предлаганото. Той беше успял да почернее изцяло от слънцето, което обикаляше също, като него по-цял ден плажа и търсеше кого да захапе.

-Царевичандо! –зовеше той. –Децата плачат! Майките купуват!

Срещу скромните според него два лева, той не спираше да упражнява висотата на гласа си, като постоянно обновяваше репликите, които прозвучаха в ушите ми така:

-Моля! Закуската на Рики Мартин! Кочана на Майк Тайсън! –продължи Царевичандо да обработва многобройните пръснати, по-плажа клиенти, скрити под чадъри с цветовете на банските си като шарени балони. С обигран жест, от време на време спираше до закопнял човек и сръчно вадеше топлата царевица от пластмасова правоъгълна  кошница и като я поръсваше със сол я връчваше в ръцете на клиента,  с неподражаема безплатна усмивка.

-Царевички парят! Моля кукуруз! – отново надигна глас Царевичандо. После убедително извика в рими:

-Топла мамалига, в кошницата мига и експресно, при вас приятели пристига! Само срещу скромните два лева!

Съзрял деца, които се опитваха да го имитират, Царевичандо с усмивка добави:

-Царевичака! Децата плачат! Майките купуват!

Докато гласът на трудещия, колоритен местен Царевичандо  се отдалечаваше под жаркото слънце на плажа, възрастна дама току що взела два кочана царевица на двамата си внуци се караше с изгорял до черно млад момък, който събираше такса за чадърите на плажа.

-Как не ви е срам! –издигна възмутено глас бабата. –Казаха, че днес първия ден, ще бъде безплатно?

-Не! Не е вярно! –опипваше младежът почвата с цел да вземе полагащите се шест лева за чадъра, под който кротко внуците на бабата дояждаха варената царевица. После невъзмутимо добави:

-Тука всичко се плаща!

-И пясъка ли? – прозвуча ироничния глас на бабата.

-Не! Чадъра и шезлонга! –опита се отново служителят да прибере таксата, но явно не му се получи, защото възрастната дама, категорично отказа да даде и стотинка. След като измърмори някаква благозвучна благословия, прозвучала явно само на ум, защото нищо не се чу на глас, младежът се отдалечи разочарован. Бабата заканително триумфиращо размаха пръст и впери загрижен поглед във внуците си.

Всичко това се случи докато погледът ми шареше необезпокояван навсякъде сред  фона на синьото небе, под  непрекъснатия шум идващ от морето и разбиващите се в пясъка вълни и многобройните къпещи се хора.

В.СОФИН