Почивката на Ганчо

                                                          

        Не бе излизал скоро Ганчо от бащиното село, където живееше. Но ето, че сега му се наложи, защото минаваше петдесетте си навършени години и ставите го заболяха. Бе чул, че в Сапарева Баня минералната вода помагала за такива болежки, като неговите. Известно време се колеба. Дали да отиде или не. Да но ревматизмът продължи да дълбае без милост коленете му, а и ставите на двете ръце също издишаха и надаваха вой, от който нощем Ганчо не можеше да мигне. Решил повече да не отлага болежките, той нареди на жена си да стегне багажа.  След като тя прибра дрехите в стария куфар останал армаган от бащата на Ганчо и той дори си позволи да мушне в него сапун от домашния, за да не дават пари и за него, двамата се отправиха към спирката. Когато автобусът се появи изморен и ръмжащ от завоя с пъшкане и блъскане успяха да се настанят вътре. Ганчо извади поокъсаната кесия от джоба си и плати скъпите билети. „Че то днеска има ли нещо евтино!”-така коментира той ситуацията, когато проследи с жал, как парите му изчезнаха завинаги, гушнати от безмилостните ръце на шофьора.

Когато потеглиха Ганчо установи, че автобуса в който имаха нещастието да попаднат с жена му е много стар и разнебитен.  Седалките се оказаха изцяло износени дори скъсани. Видели многобройни пътници, те явно имаха доста истории за разказване. Явно не им се говореше много,защото само жалостиво проскърцаха когато автобуса потегли. Ганчо внезапно си спомни онова време, когато се возеха и всичко бе ново и чисто. А днес се оказа, че това нещо вече е остаряло. Той също. Шосето  и то бе разцъфтяло с дупки. Тук там се намираше по-някоя оцеляла кръпка, която с яснота показваше, че всичко това се случва не другаде а в България. Ганчо и съпругата му Галя  устояха мълчаливо на друскането, докато през цялото време ги терзаеше мисълта, дали автобуса няма да се разпадне на съставните си части. Все пак, явно доста изпатил и видял, успя да устои до следващата спирка на която се качи от близкото село до тяхното, оная откачената, „Уханна” Роза .  Облечена беше, в скъсана фланела с големи дупки от които неразумно надзъртаха месата и, и пола лишена от копчета, която се смъкваше постоянно и караше стопанката и принудено да я вдига с едната ръка. Другата и бе заета от скъсана мръсна чанта с неизвестен товар, която при качването, успешно погали почти всеки пътник, докато пътничката най-после успее да намести голямото си туловище на най-задната седалка. Името и действително беше Роза. Но прозвището „Уханна” си бе спечелила от факта, че почти никога не се къпеше. Явно лишена от ароматните ласки на сапуна, тя изпълни автобуса с такова зловоние, че всички пътници в това число и Ганчо се закашляха задушени. Някои дори се опитаха да протестират. Напразно. Шофьорът не само, че не свали „Уханна”, но непринудено с усмивка нареди да се отворят, прозорците и шибидаха на тавана. Добре, че всичкия тормоз най-после свърши, защото Роза слезе на следващата спирка. Известно време във въздуха се носеше остатъчно зловоние останало от немитата и плът, докато успя да се разнесе отнесено от нахалния вятър, който човъркаше ставите на всички пътници в автобуса.

Несвикнал с всичките тия несгоди на пътуване, Ганчо се чудеше, какво ли още го чака. Най-после с въздишка на облекчение пристигнаха в Сапарева Баня и се отправиха към хотела, където имаше басейн с минерална вода. За съжаление в него не ги приеха, защото всичките  му места бяха вече предварително заети. На рецепцията дори ги запитаха, защо не си били взели резервация.

-А требеше ли? –попита Ганчо и после омърлушен добави:

-Явно трябвало!

Все пак провериха и на другите места. Уви! Навсякъде бе заето. Като, че ли всички хора се бяха наговорили именно в тоя ден, когато Ганчо беше решил да посети баните и те да дойдат. Но късметът оставил ги за момент напомни за себе си, когато в последния проверен от тях усърдно хотел ги насочиха, към друго свободно място. Там успешно ги оскубаха с цели шестдесет и пет лева за нощувка и най-после Ганчо и Галя се качиха в получената стая. Вътре в нея ги очакваха с нетърпение две легла превзети от матраци, които с нежност гушнаха изморените от пътуването им тела.  Ганчо полегнал оглеждаше обстановката в стаята и установи, че в нея се мъдри голям шкаф, на който достойно стоеше загасен телевизор. Над него пък, голямо огледало ги зяпаше безсрамно. А най-интересното за Ганчо бе, че вътре в шкафа неизвестно как бяха успели да скрият малък хладилник. Възхитен от това обстоятелство, той с усмивка мушна в него донесената от село бутилка с ракия с цел да я изстуди. Няма да дава пари за алкохол я. Та нали навсякъде у тая държава всичко е скъпо. После успокоен донякъде надникна с любопитство и в санитарния възел. Вътре в него освен тоалетна го чакаше и вана, която само трябваше да се напълни с вода. Гледа Ганчо мивката и се чуди на крановете. Какви кранове? Няма такива. Само някакви лъскави железа стърчат и чакат някой наивник да ги вдигне нагоре. Вдигна ги Ганчо и водата едва чакала жеста му го обля. Направо избухна в лицето му. Добре, че Галя стоеше до него и успя хладнокръвно да овладее положението. Спря  без усилие водата от крана, ако можеше той да се нарече така и след като намъкнаха донесените от село бански, смъкнаха нетърпеливо тела долу в басейнчето на хотела. Ганчо отново се учуди, защото му казаха, че това било джакузи. Това название нищо не му говореше. Но щом другите твърдяха това, той бе готов да се съгласи. Преди да скочат в джакузито обаче трябваше всеки поотделно в закрита кабинка да вземе душ. Да но, гадният му душ отказа да се подчини на Ганчо. Едва успял да натисне странния за него кран, когато студената вода го блъсна грубо в гърдите. Запазил самообладание Ганчо го размърда, наляво, после и на дясно. Внезапно обаче, кранът не свикнал на несръчните манипулации от страна на къпещия се избухна с вряла вода. За малко да ощави кожата на Ганчо, който се закашля задавен от парата и решително прекрати процедурата по плакнене, като изскочи бързо от кабинката и каза на Галя:

-Оно, ако това, ако е душ! Не може да се ползва.

През това време и съпругата му, която взимаше своя дан от водата, бе успяла с резки движения да изскубне нейния душ. Омърлушени донякъде и двамата се шмугнаха в джакузито. Галя като по-начетена прочете отстрани, че е нужно да се натисне копче, което обещаваше да вълнува водата цели 15 минути. Тъкмо Ганчо се бе унесъл в спомени, когато неочаквано джакузито пощуря. Отнякъде във водата избухна въздух и започна да ври, да кипи. Заловен неподготвен Ганчо за малко да се удави. Добре, че отстрани до него бдяща както винаги Галя успя да го измъкне на сухо.

-Брей! Какви са тия чудесии! –каза Ганчо и изплю кашляйки част от погълнатата вода. –Кранове нема свестни като ората! Водата в басейнчето се инати от въздуха влязъл в нея и дори иска да ме удави! Дека  ли съм попаднал?

Неиздържала мрънкането Галя му каза:

-Дека може! В 21 век Ганьо. Ти все още живееш с мисълта за старото време. Оно него го има само на село.Па и отдавна си замина времето де, като младостта ни.  Виж тука у градо е друго. Масаж мое да ти направат и в сауната да се поизпотиш. Да свалиш неколко кила…

-Да бе жено! –прекъсна я Ганчо недоволен. – А ти оти си! Нали ти ми правиш масажо с ракия. А да отслабвам нема. Оно и така ми е добре… С коремче!

-На тебе Ганьо не мое да ти се сгоди. Кранове немало. Водата се била студена, се била жежка. Я ела да видим какво има зад джакузито!

-Какво мое да има? Некакви легла, твръди направени с плочки- каза Ганчо и полегна на едното. Я виж ти! –възкликна изненадан той. -Они били топли с нагреватели. Чудесиите немат край!

Отстрани на стената висеше закачалка представляваща, хванати за хобот слончета. На нея висяха сините халати и на двамата и ги чакаха да свършат с  банята. Изгубил търпение Ганчо каза на жена си:

-Гальо ма! Стига си се плецикала ма! Оно я огладнех. Да идеме да ядеме.

-Ти оди! Я сега ке дойдем! –отпрати го Галя и го остави сам да се качи в наетата от тях стая. Погледна Ганчо в хладилника за да види дали ракията се е изстудила.Отвъртя нетърпеливо капачката и пъргаво отпи направо от шишето. После се сети, че пред  огледалото стоят две празни чаши, които наблюдават слисано действията му ,и засрамен донякъде Ганчо си сипа в една от тях. Докато пристигне Галя той бе успял да преполови шишето. Като видя веселото  изражение на Ганчо Галя му рече :

-я стига си пил бе Ганьо! Айде долу у ресторанто да ядеме!

-И я това викам от час време вече! Айде от кога те чекам.

-Чекаш ти! А ракията сама намалява от шишето а?- обвини го тя за лакомията му.

-Стига ма Гальо! Стига па и ти! Она ракията нали е за това, да се пие.

-И я това викам, но с мера… а ти кръканде!

-Стига си опевала за мерки, а да одим най-после у ресторанто. Мое да свърши яденето.

-Ракията мое, но ядене се, ке се намери. –успокои Галя Ганчо и като врътнаха ключа на стаята се смъкнаха да вечерят.

-Я сега да видим! –възкликна Ганчо и впери гладен поглед в менюто от ресторанта. После нададе недоволен вой, който стигна само до ушите на жена му Галя:

-Що е това бе! Нема шкембе. Само некаква пилешка супа. Била домашна. Как пък не! Она домашната си е за дома, а не за тука. Они на мене ке разпраят. Виж ма Гальо! Виж! Оно нема и кюфтета, а и за кебапчета не моем да говорим… Глей какво пише тука.  Некакво пиле „Рокфор”, ризото и салати много салати…. Сигурно са за ракията, която нема да поръчаме…  Оно я съм вече леко пиян…

-Айде оти се чудиш още Ганьо! –каза жена му. –Я избрах салата, ке земем, а ти?

-Добре де нека да е пиле ризото! –предаде се Ганчо и на свой ред поръча яденето си. Било по китайска рецепта с ориз. Така поне му казаха. И за да преглътне по-лесно храната  Ганчо поръча бира. Само не му стана ясно, защо сервитьорката освен вилица, му е донесла и нож. Защо му е? Да се чеше ли с него, какво ли? Той и без това явно не реже, за друго не става. За да разбере истината Ганчо докопа ножа с мазната от пилето ръка и се почеса безгрижно с върха му.

Галя нищо не каза за изцепката му. Пък и каквото имаше да каже, го сподели със сервитьорката, която и донесе сок за пиене. Гладни челюстите и смилаха безмилостно поръчаната салата и езикът  плещеше някакви глупости за диета,с което Ганчо не бе съгласен. Каква диета бе! Докато Ганчо мъчеше бирата, жена му прескачаше чевръсто с вилицата си в неговата чиния. Когато Ганчо най-после се усети храната му свърши. Платиха набързо и с натежали за сън очи се качиха в стаята, където Ганчо веднага заспа.

На сутринта отпочинали и двамата забързаха към джакузито, където бяха принудени да изтърпят волево буйните му изстъпления върху телата си. След закуска излязоха да се поразходят към гейзера, където за техен късмет точно в тоя момент провеждаха фолклорен фестивал. Послушаха, погледаха и не устояли на леденото изкушение, хапнаха по-един сладолед. Когато стана време за обяд решиха да посетят друг ресторант, където знаеха със сигурност, че има шкембе чорба. Тъкмо седнаха на една свободна маса отвън на въздух, когато бърз в обслужването чевръст леко изпотен от жегата сервитьор им поднесе с усмивка менюто. Ганчо пък и Галя го изчетоха от край до край. Дори по три пъти прелистиха листата му. Да но, колкото бързо се бе появил отначало сервитьора сега го нямаше никакъв. Явно обременен от многобройните клиенти бе забравил за Ганчо и жена му. Двамата погледаха другите как се хранят. Как идват и нови клиенти, които биват веднага обслужени и най-после биволското търпение на Ганчо изчезна. Цял час и нещо. Никакво обслужване. Поне да бяха донесли нещо за пиене. Нищо! Неиздържал Ганчо хвана Галя за ръката и с недоволно сумтене и мрънкане, че ги губят като клиенти се отправи към друг ресторант. Там естествено погледнаха на тях с други очи. Веднага им връчиха шкембето и прегладнели двамата с апетит засърбаха вкусната гозба. Хапнали доволно се отправиха към хотела си, където буйното джакузи ги очакваше с нетърпение. След кратка дрямка и мощно хъркане Ганчо и Галя огладняха отново. Слязоха в ресторанта и понеже домашната ракия, донесена с много труд от село, бе свършила си взеха мастика.  Ганчо позяпа в менюто и като не откри нищо интересно пак си поръча пиле ризото.

-А и една айрана, ако обичате! –направи се на интелигентен той. Неприятно изненадан бе обаче, когато вместо бира ариана му сервираха студен айран.

-А бирата, бирата къде ми е? –почти изплака Ганчо.

-Каква бира? –учуди се сервитьорката.

-Как, така каква? Айрана бира си поръчах! –недоволно изсумтя Ганчо.

-А! Извинете за недоразумението! Веднага я донасям! – след тия думи сервитьорката припна пъргаво да изпълни поръчката.

-Донася, донася, пък айран пред мене снася! –изрецитира Ганчо освежен от мастиката и забоде вилицата в донесеното пиле ризото. Докато сервитьорката я нямаше Галя прибра  чевръсто в чантата си,сложените пред тях салфетки, не за друго а с цел да увеличи домашната колекция събирана от много години. Ганчо който току що бе излапал яденето си каза:

-Едно обаче не ми стана ясно… Уж водата била минерална… Уж много помагала… а мене още ме болят ставите.

-Па мое и да не е! –съгласи се Галя. –Другио  пат, ке знаеме. Първо резервация предварително. И после ке се топнем у големио басейн. Там със сигурност водата е минерална.

След тия думи и двамата се прибраха в стаята, където по-телевизора ги чакаше артиста Джеки Чан за да им покаже, как в новия си филм прави сам сръчно каскадите.

-Па я го мога това и я! –изрепчи се Ганчо и размаха юмрук.

-Моеш! Друг пат!  -обиди го жена му. –Моеш да пръдиш и хъркаш у кревато. Те това моеш!

-Да бе! Да бе! –не се съгласи Ганчо. Ти какво знаеш ма? Нищо? Ние мъжете…

-Вие сте пияници!–прекъсна го Галя и безцеремонно му загаси телевизора. Обиден Ганчо обърна гръб на жена си и съвсем скоро в стаята се чу хъркането му.

На следващия ден, слънцето неканено блесна в очите и на двамата и ги събуди за поредното топване в джакузито. То се оказа и последно… След  като закусиха по-една баничка и пиха кафе и айран, Ганчо и Галя се отправиха към спирката. Когато най-после се приближи познатия им раздрънкан автобус, установиха, че само последната седалка е свободна. Въпреки това седнаха на нея и потеглиха доволни към родното село на Ганчо.  Ненадейно бяха изплашени, когато задната гума, явно износена взе, че гръмна. Ганчо който се бе настанил тъкмо зад нея и неподозиращ нищо за  процепа от пода бе принуден съвместно с всички да глътне част от прахта влязла нагло в автобуса.  Невъзмутим от случилото се шофьорът свикнал на постоянни изненади по-пътя спря и слезе. Хвърли око на гумата и като установи, че все пак едната е цяла, потегли отново. На следващата спирка за ужас на Ганчо и Галя се качи една непозната възрастна жена. Веднага им заприлича на „Уханна” Роза. При това като ги видя двамата, им се усмихна и показа щърбата си уста. После се унесе в разговор с нейна позната, като и сподели, че е тръгнала до аптеката в града за антибиотик. Докато езикът и плещеше с постоянство от устата и хвърчаха слюнки, които незаслужено се лепяха по пътниците.

-Дали, ке удръжи возилото?  Дали нема да се разпадне? –обърна се изплашен Ганчо към Галя. Тя само се прекръсти и рече:

-Само с Бога напред!

-Е най-после бе! –въздъхна облекчен Ганчо съзрял бащиното мило село. -Пристигнахме! А секаш ни немаше цела година…

-Се пак ни беше убаво! –каза Галя и се усмихна.

-Що се смееш ма! –сопна и се Ганчо. Убаво ама доста убаво ни прекараха! Без минерална вода, сичко скъпо, а и обслужването, никакво го немаше…

-Ти що бе Ганьо? Те това е България! Ти какво си мислиш?

-Не мислим нищо! Само мечтаем, че някога…

Ганчо не довърши думите си. Махна ядосан с ръка и като грабна багажа от последната седалка, бързо се изсули от автобуса сподирян от мърморенето на жена си. Успокоиха се чак когато на двора ги посрещна с усмивка кучето им Шаро.

В.Софин