Марчето!

Ех, когато Мара млада беше,

лека не тежеше!

На мъжкото сърце лежеше!

С усмивка чорапите переше,

фланела за зимата плетеше!

Обичаше и  не кълнеше!

Но друго време беше…

Днес  Мара, кат, прихвана

в ръце от яд тигана,

прасна го, но не в тавана,

а в главата празна на Стояна!

Остарял бил и скучен

на мързел през годините научен!

Мъжка работа едва подхващал,

изпита често чашата разклащал!

За дар се мислел рядък,

създал вкъщи
вечен безпорядък!

Усетила се,Марчето  накрая

ядосана, не му изтрая!

Поумняла леко остаряла

прогони го от рая,

 който някога в омая,

 бе за двамата създала!

В.СОФИН