Борба с времето

                                                                      Борба с времето

         От съвсем малък се учех,  да се боря с времето. Колкото и да се напъвах и мъчех обаче, то винаги излизаше победител. С хитрост залагаше капани  срещу моите способи и упорито отказваше да ми се предаде.

    Продължих да зяпам детски филмчета, да играя футбол, народна топка, чилик и дори скачах на един крак с момичетата на деление. Връстниците и дори по-големите ми се присмиваха.  Сочеха ме с пръст и казваха: „Виж се! Вече си голям. Докога ще се правиш на дете?”

    „Че аз съм още малък!” –отвръщах аз  с чистата си детска усмивка, която извираше непрекъснато от дълбината на душата ми.  Без да обръщам внимание на никому, продължавах игрите.

   Уви! Докато се забавлявах времето не спеше. Успя да ме хване здраво в лапите си и моите детски мечти, почти бяха убити насилствено в родната казарма. Там редовно наказваха скромната ми особа за изблиците никнали внезапно в душата ми. Често пъти, се опитаха да отклонят мислите ми.  Тогава, временно се отказах от детските си навици. Но не за дълго.

   Когато времето което препускаше, като див необязден кон, забави задъхано устрема си, успях да избягам на свобода. Не за друго, а защото двете години казармен живот бяха изтекли и моя милост, бе уволнен от армията с чин ефрейтор.

  Успокоен и зарадван, заедно с постоянната си детска усмивка, която ме придружаваше навсякъде се прибрах щастлив у дома си. Вместо очаквания топъл, родителски прием и прегръдки получих писмо за започване на работа. Аз да бачкам. Да се мъча. Нали съм дете!? Протестираше мозъкът ми, но всичко въпреки нежеланите ми, бе напразно. Трябвало да се науча да изкарвам пари за насъщния с личен труд. Съгласих се, но когато краката ми стъпиха в завода, отново детското взе надвес над мен. Успях да провокирам с игра на шах колега, като и двамата забравихме къде изобщо се намираме. Наказанието което ни наложиха тогава, не успя да спре борческия дух в мене да се бъзикам с времето, което със своите капризи упорито се опитваше да ме стисне с яките си клещи и да ме накара да се почувствам слаб. Въпреки опитите му да ме направи роб, аз продължих безгрижно у дома си след работа да чета книги. Унасях се с героите на Астрид Линдгрен, Пипи Дългото Чорапче, Томи и Аника,Дребосъчето и Карлсон който и днес сигурен съм продължава да живее на покрива.Не забравих и да плавам с подводницата „Наутилос” на Жул Верн. Бях на гости и на „Винету” на Карл Май от когото се научих да разпознавам кои са ми приятели, и чии са следите оставени в гората…

   Уви! Моето детско безгрижие, не успя да продължи дълго, защото времето ме впримчи отново и паднах в капана му безславно.

      Срещнах едно момиче. Срещнах едни, топли кафяви ,разплакани очи, които ми говореха. Отначало тихо и с подсмърчане. После по-високо и настойчиво. Неустоях! Бях смачкан временно от времето и се предадох в нежните ръце на любовта. В резултат на това не разбрах, как устата ми сама, без подкана предложи брак. Докато се чудех изобщо, какво става, бях щастливо закован в ритуалната зала,където треперещи мои ръце, след  настоятелното настъпване с  веща подкана от страна на момичето на мечтите ми, подписах брачния договор.Прекалено скромен не отвърнах по-същия начин, а откраднах целувка, която се оказа горчива, поне за присъстващите, които не спряха да насърчават устните ми.

   Така ние, с моята Дулсинея се унасяхме в сладки приказки и нежни чувствени прегръдки и забравяхме дори за времето, което ни следваше отстрани и не забравяше да ни се усмихва, някак подигравателно.  Внезапно бяхме полети от него следен душ, който ни отрезви. До нас се появиха ревящи и търсещи място под слънцето, нашите две деца.

     Често пъти вечер преди лягане им пеех макар и фалшиво но с въодушевление песнички за лека нощ. Дундурках ги и заспивах уморен заедно с тях, защото детството в мен пак избликваше като извор бликащ кристална вода. Когато поотраснаха и започнаха да разбират думите ми, продължих да ги обработвам с приказки. За някакъв малък момент бях успял да излъжа времето, което ме следеше отстрани и ми се усмихваше мило.

        Внезапно дойдоха неканени, объркани, нови времена. Времена на глад, измами, завист и лицемерие… Всеки от нас се затвори не само у дома  си а дълбоко в себе си, като единственото което ни терзаеше бе а и днес също: „Как да оцелеем?” Моето детско излъчване в мен се изпари. Сякаш никога не го е имало. Много деца, бяха принудени да просят на улицата, която никак не бе щедра и не ги пазеше…  Безскрупулно времето подмолно успя да разруши моста между хората, като всички ни подложи всички на изпитание. Отне препитанието, уби любовта и ликвидира всичко красиво… Топлите някогашни взаимоотношения бяха унищожени без милост и пощада… Времето накара слабите, болните и отчаяни хора да търсят спасение в смъртта, която с ухилена гримаса прибираше със себе си всички в полите на майката Земя.

   Ужасът изтикан на улиците от Времето, обхвана душите и сърцата ни. Детското изчезна безмилостно, защото се родиха престъпленията. Престъпленията не подбираха възрастта, а вършеха безчинствата си подпомогнати от Времето.  Биеха, измъчваха хора, деца. Унижаваха, унищожаваха човешкото…. Тероризмът предизвикан нарочно,  безпрепятствено разцъфтя и уби и малкото смелост останала в мнозинството… Благодарение на ненаситното Време, то изпъкна разширявайки търбуха си със злото… Земята майка кърмилница, започна да се бунтува. Избухнаха вулкани, земетресения, наводнения, торнада суша… Страхът намери постоянно убежище в душите ни, като крадците и убийците излязоха с уверена  крачка,напред… И защо? Без истинско правосъдие и без любов към човека Времето всесилно превзе всичко… Никой от нас не успя да запази детското… Никой от нас не знае, дали ще оцелее вън, дали ще остане жив у дома си…! Безсилното здравеопазване у нас базирано единствено на пари, все повече губи клиентите си…

Ехидно времето брои дните си. Пресмята седмици, месеци, години. Изчислява парите на много хора, които забогатяха с измама и безчувственост. Превърнати днес в хищници те ръфат болната снага на народа , който принуден намира утеха в смъртта…

За съжаление думата днес е на Времето… Единствено и само то, ще реши, дали да върне избягалото детство, дали да усмихне със слънчеви чувства душите ни, и най-важното да ни върне избягалата любов.

Питаме се често: „Ще задуши ли Времето войните, за да докара вечен мир и разбирателство по между ни, независимо от религията, която днес ни разделя. Все въпроси! Въпроси които търсят отговори. А те естествено се намират при децата. Единствено и само те са способни да спасят света. За да се получи обаче това, трябва ние всички, да се видим отстрани и едва тогава и само тогава, ще наведем засрамено глави и ще поемем по-пътя на всеобщата любов.

И тогава знам! Сигурен съм! Всички отново ще станем, не лъжливи, а истински верни деца на майката земя!

В.СОФИН   Разказ размисли 13.01.2016год. Самоков