Способността на моята дреха, да лови снежинки от въздуха е
уникална. Не само, че се справя отлично, но и безмилостно успешно ги топи. Въпреки
всичко,това не помага много, защото нападението от небето продължава и няма
намерение да спира.
Съвсем скоро шарената
шапката на главата ми побелява, също като косите ми скрити на топло под нея. Дрехата ми, която упорито продължава да хваща
капризите изплюти на времето, временно се предаде. Заприличвам на снежния човек
стоящ самотен на двора. Липсва ми единствено моркова на лицето. Метлата си я
имам… Държа я здраво в ръце и упорито се боря. Оказва се обаче, че съм безсилен
срещу устрема на природата. Тя всемогъща сипе едри бели пеперуди или дребни
студени, нахални мушици, които като влязат в оголения ми беззащитно врат,срещат,
неохотно топла преграда и продължават да се топят. Превърнати в капчици вода,
мокрят безмилостно гръбнака ми, който е принуден да се свива от постоянния бял
устрем. Превърнат в жалка картинка,
нарисувана сякаш от талантлив художник, носът ми почва да киха протестирайки.
Очите, чиито вежди също са бели от снега върху им, започват да пускат сълзи и да
замръзват по-лицето ми. Дрехата натежава и кара краката ми да се преплитат,
като на пияница сръбнал в повече. Обувките и те милите, са пълни с вода. Ръцете
скрити в ръкавици са мокри, но здраво стискат метлата, която започва да се
разпада. Умилостивен я оставям да си почине, докато се приготви отстрани
дремещата лопата за щурм с белия вихър.
Отивам на топло, където чайника е кипнал чай и иска да
помогне на силите ми да се върнат. Все пак нощта предстои… На работа съм до зори!
В.СОФИН 16.01.2016год
Няма коментари:
Публикуване на коментар