Вървя през
града. Моят роден град, Самоков!
Очите ми търсят
сенки от миналото. Търсят и намират стари сгради, къщи с ронеща, падаща мазилка;
къщи с архитектурни забележителности отразяващи епохата на времето когато са
били направени от майстори, майстори самоковци.
Миналото на нашите
баби, прабаби, дядовци и прадядовци е тук сред нас и тихо показва облика си на
онзи, който има очи и го вижда.
Моят развълнуван
поглед прочита написаното от Асен Г.
Христофоров от поредицата „Бащино огнище”. Там в книжката от70 страници,
озаглавена „Самоков” е написано:
„През периода между
двете последни войни не много бе направено в Самоков за благоустрояването на
града. Първият градски водопровод бе прекаран едва към 1925година. Учреден бе и
туристически парк в южния край на града, край шосето за Боровец, израсна и
сградата на читалището музей, построена върху мястото на една съборена турска
джамия, /някога дванайсет на брой/оформи се и близкият хълм „Ридо” като място
за разходка и отдих на самоковци. Ала паметниците на старата архитектура
изчезваха един подир друг. Покрай джамиите бяха срутени и много стари къщи с
оригинална архитектура и чудни тавани от дърворезба, останали като едничък
спомен от старите самоковски майстори. Градът сякаш не тачеше своето славно минало.
Само старата турска чешма се мъдреше в единия край на градския площад, твърде
масивна с квадратните си мраморни стени, за да бъде разядена от ръждата на
времето. Недалеч от нея доскоро стърчеше отсеченото като с нож минаре на
последната турска джамия в Самоков. Изградена преди кръгло четири века, тя е
била изографисана от самоковски художници. Сега джамията е възстановена.”
И ето ме пред старата чешма. Сякаш виждам дядо ми, спрял пред едно от
коритата, как пои конете си докато жадния му поглед шари по чаршията, откъдето
се чува хорска глъч на търговци. Дошъл от близкото село Шипочане на пазар…
Малките дюкянчета,
кафенетата, издигащото се високо минаре на джамията и по-долу под-нея „Чадър
чешма”, предлагаща на всички гости на града постоянно течаща студена, уникална
рилска вода…
Читалището –
музей, което помни и съхранява много тайни..
Сякаш виждам пред него, чакащите търпеливо на опашка хора, /ония които
вече не са сред нас/ Гледам как вълнението изменя позитивно чертите и прави
одухотворени лицата им. Оживлението и дори ръкопляскането към току що
пристигналата трупа, артисти от София и други градове от страната зазвучава и в
моите уши… Тихо и почти неуловимо… Но,
кара сърцето ми да бие, като камбаната сутрин от митрополитската черквата.
Читалището –музей помни ревниво всички тези посещения, цялата тая
еуфория, скрита и опазена до днес зад стените му. Уникалните костюми на
артистите. Представленията повдигащи духа на всички самоковци. Концерти на
състави, рецитации и жив хумор извиращ от дебрите на българската душа…!
Вървя! Погледът ми незабележимо гали останалите без мазилка
почти олюпени високи сгради, някогашни тютюневи складове. Килимарският цех, още
чува и дори вижда работата на самоковските килимарки, някогашна наша гордост…
Унили очите ми
проследяват почти изцяло сринати изоставени на грабители стари къщи. Стопаните
им отдавна са се преселили в свят от който няма връщане, докато други просто са
заминали да търсят щастие в чужбина. Всичко се руши! Всичко се променя! Но споменът уви остава. Жив и непоклатим в душите на старите самоковци.
Моят все виждащ
поглед се спира на сегашния градски център и библиотеката отсреща…
Обаче вместо него, внезапно пред очите ми
оживява друго време… Някогашния градски
площад изцяло превзет от плочки и отстрани пътя изкован от павета. Заслушан в
шепненето на вятъра, дочувам как чаткат подкованите с цинтове обувки на
войниците, даващи клетва за вярност пред народ и държава; Дочух и песента „Върви
народе възродени” и видях детските усмивки на учениците, които гордо
маршируваха в деня на двадесет и четвърти май.
Усетих полъха на
времето…!
Внезапно, сякаш
от нищото в ушите ми прозвучаха жалните нотки на колелета скърцащи от каруцата
на дядо ми. Виждам го да се връща от пазара, към къщи. Успял е да продаде
събраните през седмицата кокоши яйца и дори е купил за малкия син, моят баща, коса. Лятото е вече близо…
Тревата е узряла… Време е за сенокос!
Сенките от миналото
оживяват…
Градът диша непрекъснато и постоянно се
променя, също като настроенията на хората. Въпреки всичко старото е тук, не е
избягало. Всеки от нас пази мил спомен от дядо, баба, баща и майка…
Мълчи града. Пази
тишина. Само вятъра брули безжалостно останалите паметници и навява спомени за
отминали времена и самоковски герои. Паисий Хилендарски, Захари Зограф,
Станислав Доспевски, Контстантин
Фотинов, Чакър войвода и много други художници, писатели, театрали,
поети. Всички дали ценен принос за развитието на град Самоков.
И един последен цитат от
книжката „Самоков” на Асен Христофоров:
„ Не случайно
известният турски реформатор Митхад паша казва на самоковци: „Не намерих
по-интелигентни хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил,
ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град.”
Две пътешественички англичанки – Макензи и Ърби, които
посещават града почти по-същото време. „Самоков беше първото място на запад от
Цариград – пишат те в издадена подир време книга, -гдето не намерихме люде да
разбират гръцки, но това не значи, че жителите са невежи или варвари. Напротив,
те имат две хубави училища, едно за момчета и друго за момичета – големи и
просторни сгради от дървен материал, свежо боядисани…. Издигнати от
старейшините без нито един петак помощ от гръцкия владика или от турските
управници.” Каква крепост на българщината и какво умение да строят хубави
сгради. „Нигде в България – пише А.Протич
– не бяха издигнати от местните граждани такива великолепни къщи –дворци като в
Самоков””
Отдавна всичко е забравено. Отдавна всичко е подложено на
съмнения и критики. Но създаденото, което все още диша живо край нас, някаква
останала частица от миналото, все още напомня за себе си. То е истинско, защото
все още може да се види и докосне… Миналото, славното минало от историята,
такава каквато е съхранена в спомените и описана от някогашните българи, които
никога не са се срамували, че са били именно такива. Родолюбци и патриоти!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар