събота, 30 януари 2016 г.

Невъзможното оцеляване на Христо



                                                                   
           Сам господ Бог, му бе свидетел, не би посегнал. Никога! Но когато виждаше и чуваше, как самите проповядващи мир и разбирателство отци се карат и злословят по между си за пари и власт не издържа…
        Семейството му отдавна обречено на глад бавно умираше в един нов век, който на обещаваше нищо добро за никого. Хора бягаха панически от създадените изкуствено войни. Прекосяваха неговата страна в търсене на по-добър живот. Търсеха оцеляване. Почувствали откровеното бездушие на управляващите и видели нищетата на тоя измъчен народ, бежанците не се застояваха дълго, а се изнизваха бързо, спасявайки се  дори по единично, далеч на запад от пределите на една страна обречена на гибел . Някои от чужденците, прекосяваха Средиземно море,дори умираха в ледените му води . Без да знаят  западен език, повечето от тях, без пари, гладни боси, подритвани но, с надежда в гърдите търсеха свобода и достоен живот в Европа.
      Самият той, макар и кръстен на Христос, спасителят, не можа да удържи положението. Безработен от няколко години с жена и две невръстни деца Христо търсеше, също като бежанците шанс в живота. Уви! Такъв нямаше. Унищожените безмилостно от мародери в страната останки от фабрики и заводи, крещяха недвусмислено за ширещото се безнадеждно положение.  Стърчащите тук там стени останали, като горди паметници  от един постоянно днес заклеймяван социалистически строй, говореха, че трябва нещо да се направи…
   Ровенето в боклукджийската кофа не помагаше на глада, да се чувства сит!
    Съпругата  на  Христо Цвета прегладняла, бе готова да легне с първия срещнат непознат, предложил и късче хляб… Дори една мъничка троха… ! Положението изнемогваше и не се търпеше…
     Видяло всичко това като отчайващо, Христовото сърце не издържа. Макар и набожен, знаещ, че извършва непоправимо грях, той реши да атакува черквата в града. Всяка неделя, там той, бе неин ревностен посетител . Заедно с жената си и децата, палеха свещичка за късмет и тихо се молеха. Уви времето за молби изтече. Настъпи безмилостно времето за действие.
        В полунощ, преди градския часовник да оповести дванадесетия час с помощта на здраво въже, чийто край завършваше здраво вързан с кука Христо прехвърли двуметровата зидана ограда на църквата и се устреми към нея с бавни плахи стъпки.  Когато стигна там, първо се прекръсти богобоязливо, донякъде уплашен, донякъде отвратен от самия себе си, но когато пред замаяния му поглед, внезапно изникна картината на изпитите очи от глад и немотия на неговата жена и видя двете си боси, хлипащи деца протягащи ръка за милостиня, пристъпи почти уверено напред. Въпреки това мислите отново го връхлетяха и бе готов да се върне… Но сякаш дяволът изтика в главата му картина в която видя алчните погледи на каращите се отци, които бяха се разцепили като политическата местна партия за власт, която правеше всичко непозволено и си играеше със съдбите на хиляди страдащи хора в страната. Всички те, както и Христо търсеха помощ и спасение от църквата. Затова макар първите му крачки да бяха, като на едва прохождащо дете, следващите вече съвсем смело прекрачиха към изградената през вековете твърда плът на храма.
      След няколко нерешителни съвсем вяли опита, успя да закачи хвърлената кука горе на решетъчния прозорец, който мълчаливо го следеше с поглед  и го обвиняваше за светотатсвото извършвано от него. Всички действия  Христо извършваше от задната почти невидима стена на черквата. Изкачването, макар и трудно се оказа успешно. Ножовката взета от вкъщи, скрита на топло отпред на дрехата му влезе безкомпромисно в действие. Едва след час висене отвън, най после Христо преряза дотолкова решетъчните пръти на прозореца, които пазеха храма от такива като него.
   „Крадец!” – премина болезнено мисъл в главата му. В какво се бе превърнал? В животно търсещо начин да оцелее…!
      Въпреки рендосаните мисли, които го смутиха за миг, той успя  да промъкне изнемощялото си тяло вътре. И бавно се спусна долу, право в лоното на църквата. С треперещо от страх сърце, биещо неумолимо на висок тон според Христо и с помощта на смелото фенерче, измъкнато от джоба му фокусира положението. Пътьом прибра лептата на хората извадена от шкафа до вратата на изхода. Набра кураж и започна да пълни торбата със свещници, малки икони и всичко, което според него бе лесно за изнасяне. Вече готов се опита  да се качи по обратния път. Уви! Тежестта го дърпаше безмилостно надолу и не му даваше да стигне до прозореца от който прозираше сивото мрачно, безлунно небе. То  ставаше явен свидетел на извършващата се кражба. Намръщен и разколебан, цял плувнал в студена пот Христо бе принуден да изостави, част от плячката. Но и при новия си опит, не успя да стигне до прозореца. Изцяло премалял, той си спомни, че от близо два дни почти нищо не бе слагал в устата си освен вода. Изморен до немай къде, треперещ остави почти всичко взето. Единствено прибра парите. Не бяха много, но все пак обещаваха седмица хляб. За него това си бе цяло богатство. И защо да не бъде като в джоба му отдавна не бяха дрънкали, дори дребни монети.
     Този път, най-после успя да се качи. Тъкмо се прехвърляше отвън, когато почти разплакани ушите му дочуха лая на безстопанствени кучета. Явно някой идваше. Съвсем изплашен Христо реши да действа по-бързо. Промуши с усилие тялото си плувнало от пот и когато студения вятър го посрещна отвън, отнякъде изскочи котка. Изплашена подгонена от кучета, тя рипна на близкото до църковната стена дърво. От там търсеща явно закрила от Христо се хвърли към него. Непреценил ситуацията добре той извика уплашено и се пусна от въжето.  Полетя към каменните плочи, превзели почти целия църковен двор. Не успя дори и звук да излезе от устата му. Падайки долу последната му бегла мисъл преминала, като светкавица в главата бе за семейството, което оставаше само в свят на мъка и без надежда за оцеляване. Почти почувства срама им, който щяха да изпитат, когато без друго разберяха за опита му да окраде църквата. Той който никога не бе пристъпвал закона; той който никога не си бе позволил да обиди някой; той който винаги с усмивка въпреки безизходното си положение поздравяваше всеки срещнат; той Христо, който винаги бе готов да помогне всекиму. Сега лежеше с пробит мозък, умиращ долу на студените църковни плочи.  Сащисана котката забеляза колебанието от изненадата прозвучала в кучетата и се измъкна бързо вън от двора на църквата. Подушили човешка кръв  бездомните псета пощуряха. Едно от тях, изви глава нагоре към смръщеното небе и нададе мощен вой. Събратята му, които също се бяха почувствали свидетели на станалото се присъединиха към него.
      Рано сутринта намериха Христо в компанията на кучетата, които не позволиха на някого да се приближи до трупа му. Наложи се да извикат помощ. Когато най-после успяха да ги отстранят и стигнаха до тялото на Христо  се вгледаха учудени. Умрял с широко отворени очи вперени право нагоре към небето, той се усмихваше, сякаш бе решил напълно проблемите на бедното си семейство. Какво бе видял, така и никой не разбра. Може би само единствено избягалата котка знаеше, защото бе станала свидетел на падането му. Но и да знаеше, не би го споделила с хората, които се мразеха, завиждаха и убиваха за удоволствие. Но имаше и такива, като Христо, които просто искаха да живеят живота си в мир и любов.
     Разбрала за горчивата съдба Цвета жена му захлипа и прокле съдбата си. Сега дори не можеше да проси милостиня пред храма. Всички пръсти на вярващи Богу, щяха да я сочат и дори неизречени думите им, все щяха да стигат до нея, че е съпруга на крадец.
      Вместо незавидната съдба, обаче ония на които Христо цял живот бе помагал всячески, винаги когато можеше, сега сториха същото със семейството му. Намериха работа на Цвета. Нахраниха децата и, и ги облякоха. Най-после донякъде, тя се почувства щастлива. Липсваше и само Христо. Неговата сгряваща усмивка, любовта му.
    Уви! Животът взима своето. Той решава съдбите на всички ни. И ако случайно не се бе случило така, може би никога Цвета и децата на Христо биха успели да се изправят на крака.
    „Неведоми са пътищата господни!” Сам отецът Бог решава, кое е право и кое не!
В.СОФИН  

Няма коментари:

Публикуване на коментар