Като се замисля, май вчера бях на петдесет и шест години. Почти
не помня!
Събудих се след три дена.
А, усещам се на петдесет. Улегнал, видял всичко от живота, иронизиращ.
След повече от три дена, отново отворих очи.
Приятно чувство! Усещам как четиридесет навършени години ми
дават сигурност! Почти съм щастлив!
Докато успея да мигна и хоп, на другата сутрин, вече съм на
тридесет. В мен извират чувства! Като се замисля, видях комшийката с лятна
прозрачна рокля. Не разбрах на какви цветчета беше, но видях ефирното бельо,
което носеше и ме накара да пиша.
Тази паметна вечер, не успях да сътворя нещо, освен мисли
смущаващи, които идваха като вълни в мен и не си отиваха.
Изгарях!
Като отворих очи отново на другата сутрин, ми стана ясно, че съм на двадесет и пет. Съседката
ми се видя остаряла. Взрях се в нечии девичи очи. По-улицата грациозно като
нещо свръх естествено, нещо невероятно пристъпваше, момиче на осемнайсет. Познах
я! На другия комшия, мой набор, дъщеря му.
Прелест! Очите ми щяха да изхвърчат от орбитите си! Не в атмосферата, а в
кръшната осанка, не вероятната дълга, коса и не на последно място, тоалетът и,
който ме грабна и накара, да мечтая.
Докато се усетя, бях написал стих, който не разбирах, но
който естествено казваше всичко. Бях влюбен! Направо откачен!
Оскубнах от градината набързо не без убождане от моя страна,
красиво разцъфнала роза и хукнах вън през портата. Истински романтичен Дон Кихот!
Паднах пред краката на девойчето, и се опитах да и дам
розата, от чиито бодли прозираше, алената ми кръв.
-Ти кво бе, старче?! Какво искаш?
Аз и старче? Как пък не! Вдигнах рамене озадачен и казах
едва чуто:
-Просто една роза мила! Просто роза за красотата ти!
-Побъркан дядка! –усмихна се девойчето насреща ми. Взе
розата, помириса я и я хвърли в лицето ми с думите:
-Остаряла е дядо! Също като теб! Не виждаш ли как розовите и
листенца се нищят и падат?
Как да видя? Та нали бях, млад левент, влюбен при това...
Кой е зяпал в розата, когато имаше нещо по-интересно от нея. Проследих с
неостаряващият мой орлов поглед, момата, която свърна към дома си, и докато се
усетя, бях хванат за ухото. Обърнах се! Моята застаряваща половинка го дърпаше с
явна цел. Може би искаше да стане по-голямо. Уви! Бедното ми ухо, пламна от срам като чу
думите:
-Ти какво старче? Да не си се побъркал? Явно май старческият
дом те чака?!
Изгаряща мисъл отрезви мозъка ми. Аз стар ли съм или млад?
Хвърлих поглед в огледалото и се уплаших. Нима това бях аз? Какъв е този мираж?
Докато сълзите се стичаха немощно по-сбръчканото ми лице се опитах да заспя. Цяла нощ бях буден! Мислите
идваха и си отиваха, а аз не можех да реша. Дали бях прав или грешех?
Може би сънувах? Истината беше, че никога повече не успях да
видя любовта отново млада. Такава, когато я почувствах на тези отминали отдавна,
двадесет и пет... Двадесет и пет години!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар